— Изпратих ли на леля Гретхен картичка от голямото село, където спирахме, или адресирах и двете картички до братовчедката Лизе?
Понякога картичките могат да станат повод за сериозни разочарования. С нищо незабележителни градчета искат да станат по-привлекателни — същото, към което се стреми и невзрачната стара мома в ателието на фотографа.
— Фотографирайте ме така — моли тя, — че снимката да се хареса на приятелите ми. Второразредните фотографии винаги изкарват хората някак безцветни. Разбирате, нали — не ви моля да ме разкрасявате; искам само да излезе нещо приятно.
Услужливият фотограф прави всичко, което е по силите му. Линията на носа старателно е смекчена, брадавиците са превърнати в трапчинки — цялата й физиономия е променена така, че и най-близките не биха могли да я познаят. А майсторите на картичките с изгледи са стигнали дотам, че рисуват предметите такива, каквито те биха могли да бъдат според тях.
— Ако не съществуваха тези къщи — си казва художникът, — това щеше да бъде една прелестна средновековна уличка.
И той рисува улицата тъй, както я вижда във въображението си. Любителите на архитектурни паметници правят невероятни отклонения, за да дойдат в градчето и да го разгледат, но когато пристигнат в него и го сравнят с картичката, изпадат в ярост. И аз купих веднъж картичка, изобразяваща пазарния площад па някакъв френски град. Достатъчно беше да я погледна, за да реша, че още не съм видял истинската Франция. И пропътувах повече от сто мили, за да се полюбувам на този пазарен площад. Дори се постарах да отида точно в пазарен ден. След като пристигнах и се огледах, попитах един полицай как да намеря площада.
Той ми отговори, че се намирам тъкмо на площада, който търся.
— На мен не ми трябва този площад — казах аз, — а другият, живописният…
Отговори ми, че това е единственият пазарен площад в града. Извадих картичката от джоба си.
— А къде са момичетата? — попитах аз.
— Какви момичета?! — учуди се полицаят.
— Ето, тия!
Подадох му картичката. На нея бяха изобразени стотина момичета — едно от друго по-хубави. Много от тях бих нарекъл с чиста съвест красавици. Те продаваха цветя и плодове — какви ли не плодове: вишни, ягоди, червени ябълки, големи чепки сочно грозде — свежи, блестящи от росата. Полицаят каза, че през живота си не бил виждал такива момичета, а най-малко можело да ги види на този площад. Прекъсвайки речта си с цветисти проклятия, той заяви, че сам би искал да открие в този град поне половин дузина момичета, които да гледа за отмора на очите. На площада около фенерния стълб се бяха настанили шест солидни матрони. Една от тях имаше мустаци и пушеше лула, но останалите й отличителни черти не ми даваха основание да я считам за мъж. Две други жени продаваха риба — по-точно биха продавали, ако имаше кой да я купува. Хилядите нетърпеливи, облечени в ярки костюми купувачи, които бяха изобразени на картичката, се представляваха от двама работници със сини блузи, които разговаряха на ъгъла, като се изясняваха предимно с жестове, от някакво момче, което се въртеше на петите си — очевидно за да не изпусне случайно някое събитие зад гърба си — и от едно приклекнало на тротоара червеникаво куче, което, съдейки по вида му, беше изгубило всякаква надежда да стане свидетел на нещо интересно. Шестте търговки, аз и полицаят и тази четворка — това бяха всички живи същества на пазарния площад. А цялата стока, като изключим рибата, се състоеше от яйца и няколко мършави птици, окачени на дълга пръчка, подобна на дръжка на метла.
— Ами къде е катедралата? — попитах полицая.
На картичката беше изобразена старинна готическа сграда. Той отговори, че някога наистина е имало катедрала, но сега там била пивоварната. Показа ми я и добави, че остатъкът от южната стена, изглежда, се бил запазил и собственикът на пивоварната сигурно щял да се съгласи да ми я покаже.
— А фонтанът? — не мирясвах аз. — А гълъбите?
Полицаят ми отговори, че в града действително се говорело за някакъв фонтан, че може би дори и проектите били вече готови …
Със следващия влак си заминах обратно. Оттогава никога не се отклонявам от набелязания маршрут, за да видя в естествен вид красотите, изобразени на пощенските картички. Може би и други са придобили този горчив опит и са престанали да вярват, че картичките могат да изпълняват ролята на пътеводител из континента.
Сега техните продавачи се ограничават с „вечната женственост“ и колекционерите на картички са принудени да се задоволят само с изображения на момичета. Благодарение на любезността на моите кореспонденти и аз станах вече собственик на петдесет-сто девойки или, по-точно казано — на една девойка с петдесет или сто шапки. Имам я с широкопола шапка, с малка шапчица и без шапка. На едни картички тя се усмихва, на други видът й е такъв, сякаш току-що е загубила последното си пени. Веднъж е облечена с много дрехи, а друг път, казано честно — с прекалено малко, но при всички случаи тя е една и съща девойка. Сред младите хора тя се ползва със завиден и траен успех, но на мен вече ми е омръзнала. Навярно остарявам.