— Твое величество — настоя Корбет, — тази случка трябва да се разследва. Всички знаят, че мразиш рода Дьо Монфор. Освен това той беше свещеник, близък на архиепископа на Кентърбъри. След литургията щеше да произнесе реч, в която да обори правото ти да обложиш Църквата с данък. — Писарят млъкна и облиза устни, но кралят изглежда се беше овладял, преглъщайки гнева си. — Хората ще кажат — продължи Корбет, — че ти си поръчал да убият Дьо Монфор.
Кралят се обърна с гръб към Корбет, разпери ръце и се облегна на гробницата, свел глава пред големия прозорец, сякаш потънал в безмълвна молитва. Когато се обърна, изглеждаше уморен.
— Имаш право, писарю — тихо каза той. — Ще ми припишат убийството на Дьо Монфор, както и на останалите от проклетото му семейство. Как бих могъл да искам данъци от духовенството, когато то ще се надигне като един и ще поиска възмездие за смъртта на Дьо Монфор. — Той хвърли бърз поглед на Корбет в слабата светлина. — Но как?
— Има две възможности — отвърна внезапно Корбет, почти без да се замисля. — Или е бил отровен преди началото на литургията, или…
— Или какво? — рязко попита кралят.
— Или — тихо продължи писарят — отровата е била в потира.
Корбет видя как лицето на краля пребледня при изреченото богохулство.
— Искаш да кажеш — намеси се Съри, — че виното, причастието, Христовата кръв е била отровена от някого? Тогава трябва да го е сторил някой от онези, които присъстваха на литургията.
Графът се приближи и се взря в очите на Корбет.
— Съзнаваш ли какво говориш, писарю? Че свещеник или свещеноприслужник от тази черква по време на литургия, най-святата от всички церемонии, е отровил виното за причастие и е дал на Дьо Монфор да пие от него?
— Да — отвърна Корбет, без да сведе поглед. После се обърна към краля. — Моля твое величество да нареди да пазят олтара, така че нито един потир, поднос за нафора или каквото и да било друго да не може да бъде изнесено, преди да ги огледаме.
Кралят кимна и даде тихо нареждане на Басет, който изскочи от параклиса.
— Това е разумно — каза Едуард бавно. — Каквото и да стане, трябва да бъдем предпазливи. Да приемем ли смъртта на Дьо Монфор и да обявим, че сме невинни, защото ние сме невинни или да я разследваме? Ако решим второто, всеки от духовниците трябва да бъде разпитан, което може да предизвика публичен скандал — и пак да не успеем да открием нищо. Освен това можем да бъдем обвинени, че се опитваме да прехвърлим вината на невинни хора. — Кралят задъвка долната си устна и прокара отрупаната си с пръстени ръка през посивялата си коса. — Свали сребърната диадема от главата си и небрежно я остави върху гробницата. — Какво ще ме посъветваш, Съри?
— Да не разлайваме кучетата! — бързо отвърна графът. — Остави нещата, както са си, твое величество!
— Корбет?
— Бих се съгласил с милорд Съри — отвърна писарят, — но забравяме едно нещо.
— Кое е то?
— Потирът — отвърна Корбет. — Спомни си, господарю, ти също трябваше да се причестиш. Трябва да се запитаме дали отровното вино е било предназначено за Дьо Монфор или за теб.
Кралят потри лице с ръце и погледна към каменните фигури над назъбения парапет в горната част на стените. Корбет проследи погледа му. Горе се виждаха ангели с издути бузи, готови да изсвирят последния тръбен зов; зад тях надничаха лицата на демони с изпъкнали очи и вкаменени изплезени езици. Под гротескните фигури в ярко пурпурно, червено и синьо беше изобразен раят: окъпано в златиста светлина небесно царство, където душите на праведниците в бели роби, стиснали златни арфи, пееха на съдника Христос, а под краката им в червеникавокафява мъгла люспести демони с глави на чудовища и тела на лъвове подлагаха душите на прокълнатите на неописуеми мъчения. Корбет наблюдаваше как кралят разглежда всичко това. Отегчен, Съри се облегна на стената и се вгледа в пода, сякаш нямаше какво да добави към заключенията на Корбет. Едуард се доближи толкова близо до писаря, че Хю усети смесицата от парфюм и пот, която се носеше от тежката, украсена със злато роба.
— В тази църква, Корбет — каза тихо кралят, пренебрегвайки присъствието на Съри, — лежи тялото на още един английски крал, Етелред Нерешителния. Царството му вечно било заплашвано от меч и сякаш всички небесни сили били настроени срещу него. Такава ли ще бъде и моята съдба?
Корбет би изпитал съчувствие, но докато гледаше в светлосините очи на краля, отново се зачуди дали Едуард, най-съвършеният от всички актьори, просто не се опитва да успокои собствените си страхове.
— Това убийство трябва да бъде разкрито — продължи кралят. — Не заради смъртта на Дьо Монфор — изсъска той. — Нямах нищо против да се отърва от него, както и от другите от неговия род. Но ако някой е искал да убие мен, Корбет, искам да го откриеш.