Сега всичко беше свършено. Берик представляваше море от пепел. Бунтовникът Джон Балиол вече беше пратил съобщения до кралския лагер, в които се кълнеше във вярност, отказваше се от правата си над трона и се кълнеше, че ще напусне Шотландия завинаги. Едуард беше доволен. Властта му беше приета, бунтовниците бяха смазани. Предателството отново бе получило справедливо възмездие, но Едуард знаеше, че нещо не е наред. Подобни убийства и омраза само щяха да предизвикат нови неприятности в Шотландия, а кралят се чувстваше уморен. За двадесет и четири години царуване сладкият вкус на победите, на триумфа и славата, вече се бе вгорчил. Бе погребал невръстните си деца в Уестминстър и „Сейнт Пол“. Беше изгубил и обожавалата си съпруга Елинор, и Робърт Бърнел, верния си канцлер; всички те бяха изчезнали в мрака. Само Едуард, Богопомазаният, беше останал на тази земя и се опитваше да въведе ред в хаоса.
Кралят нервно задъвка нокътя си. Какво ставаше зад гърба му? Обичайните му сърдечни отношения с английските барони също се бяха влошили. Те започваха да негодуват срещу военните му данъци и тежките походи. Не споделяха мечтата му и възразяваха в креслив хор. Едуард отпи голяма глътка вино и се изжабурка, надявайки се да успокои болката в един от зъбите си.
— Всичко се разпада — промърмори той.
Властта му, здравето му. Щеше ли да прекара остатъка от живота си в студени палатки пред опустошени градове? Това ли щеше да бъде неговата вечна награда? Седнал в някоя ледена част от ада, неспособен да постигне онова, което желае тъй много? Едуард усещаше, че сатаната е наблизо. Облиза устни. Щеше да тръгне на юг. Да построи наново Берик и да възстанови манастира в Колдстрийм. Щеше да поръча литургии във всички черкви, абатства и катедрали. Щеше да се покае. Да се обърне към Бога. Може би като владетел той щеше да го разбере. Едуард Английски се уви по-плътно в наметалото си и се заслуша в засилващия се вой на вятъра отвън. Но беше ли това вятърът или химните на войнството на сатаната, обградила лагера му, дебнеща за душата му? Той остави чашата и легна на леглото, молейки се сънят да облекчи болките и да успокои тревогите му.
Няколко седмици по-късно, в малка белосана стая в Лондон, Едуард би могъл да срещне един човек, който напълно разбираше горчивината на омразата и неутолимата жажда за отмъщение. Мъжът седеше на малко столче, увит в робата си, с лице, скрито под качулката. Гледаше към простичкия олтар; само разпятието над него се виждаше на светлината на единствената свещ. Беше му студено, също като на Едуард, не само защото беше зима или защото в стаята нямаше огън, а заради студа, който лъхаше от най-съкровената част на съществото му — злоба и омраза, които владееха през всеки буден миг всяка негова мисъл, независимо колко спокоен изглеждаше. Защото този човек мразеше английския крал. Тази омраза беше избуяла като рядко екзотично растение, грижливо подхранвана през всеки час от деня, откакто бяха дошли новините от Берик. Той искаше отмъщение. От Библията знаеше, че възмездието е Божие право, но това не го успокояваше. Отначало бе искал възмездие в името на справедливостта, но сега се наслаждаваше на омразата си към английския крал, както на вкусно ястие или добро вино.
Мъжът се размърда и погледна към светлината на свещта. Едуард беше постигнал много в Шотландия и хората може би го бяха възприели като крал, но за Берик нямаше извинения. Усмихна се жестоко и отново призова горчивината, пораждаща желанието му за отмъщение. „Как го допусна Бог?! Защо?“ Спомни си малкия си брат, гладкото му лице, русата коса, искрените сини очи. Той му беше вярвал! Беше го обожавал. Беше приел като дете уверенията му, че службата при Едуард Английски ще му донесе големи почести. Как ще се издига и ще преуспява и как няма по-благоприятно място за търговия от големия град-крепост Берик. Брат му бе повярвал и заминал, само за да намери смъртта си с останалите в ужасното клане.