Новините бяха пристигали бавно по пътуващи търговци и странници. Отначало мъжът бе отказал да повярва на чутото; кой крал би постъпил така? Едуард Английски, който се беше обявил за спасител на Запада, никога не би наредил цял град да бъде изтребен. Подобни неща вече бяха минало. Те противоречаха на законите и смисъла на войната, а Едуард Английски почиташе закона, както Светото причастие. Но когато истината се разчу, тя бе още по-ужасна. Да, Едуард бе наредил всички жители на Берик да бъдат изклали. Хиляди бяха измрели; някои смятаха, че са десет хиляди, други — двойно повече. Градът беше напълно оплячкосан, а жителите му избити до крак, без значение на пол или обществено положение. Дори онези, които бяха потърсили убежище в църквите, бяха избити; обикновените английски войници бяха осквернили Божиите храмове. А брат му? Мъжът затвори очи, за да скрие сълзите си. Матю сигурно беше умрял и смъртта бе склопила вечно учудените му сини очи. А съпругата му, дечицата му? Колко бяха? Три или четири. Помнеше ги отпреди две години, когато Матю беше дошъл в Лондон — приличаха си като бобени зърна с кръглите си ангелски личица и гъста руса коса. Бяха играли в двора на катедралата, заливайки се от смях, доволни от живота. А сега бяха мъртви, животът им беше угаснал като свещ и всичко това заради гнева на английския крал.
Мъжът погледна разпятието и оголи зъби като ръмжащо куче. Спомни си един стих от Библията. Как беше? „Съюзих се с мъртвите“, промърмори той, „с Ада се сдуших?“ Как можеше да гледа разпятието? Щом Бог беше спрял да му говори, и той щеше да спре да говори с Бога. Стана, отиде до олтара, сграбчи разпятието и го завъртя така, че алабастровата глава увисна надолу. После се върна, седна и се загледа към богохулството, което бе извършил. Не го интересуваше. Отново стана, наплюнчи пръсти и угаси свещта. Сега беше в мрака. Онова, което замисляше, трябваше да бъде в тъмнина, макар че когато се осъществеше, всички щяха да видят. Щеше да разчита на силите на мрака и на своята сила, коварство и лукавство, за да прати Едуард Английски в самия ад.
ГЛАВА ВТОРА
— Sanctus, sanctus, sanctus. — Думите на свещеника, славещи трижди Бога, бяха подети от хора, чиито гласове изпълниха големия кораб на катедралата „Сейнт Пол“. Под свода от дялан камък и дърво Уолтър дьо Монфор, главен свещеник на „Сейнт Пол“ заедно с другите духовници от катедралата започна да припява думите, с които започваше най-важната част на тази тържествена голяма литургия. Позлатените и украсени със скъпоценни камъни одежди на свещеника заслепяваха очите, цветът и блясъкът им се подсилваха от стотиците восъчни свещи върху и около големия олтар. Покривката на олтара от бяла дамаска със златен бордюр и пурпурни ресни вече бе покрита с локвички стопен восък. Тамянът се носеше на големи благоуханни облаци, затопляше студения въздух и притъпяваше вонята от хората, струпани в катедралата. От дясната страна на олтара седеше Едуард Английски в официалните си кралски одежди, със сребърна диадема върху посивялата коса. Лицето му бе застинало в израз на набожност, докато наблюдаваше под око как противникът му чете молитва за мир преди да започне дълга проповед на тема дали Църквата трябва да плаща данъци.
От двете страни на краля седяха светските и духовни владетели на Англия. Вдясно беше Робърт Уинчълси, архиепископ на Кентърбъри, основният вдъхновител на това утринно богослужение, защитник на правото на Църквата да печели, но да не плаща. Едуард не харесваше този роден заговорник, който криеше политически си амбиции зад заплетени църковни наредби и цитати от Евангелието, а ако те не свършеха работа, се обръщаше към Рим. Би трябвало Едуард да намира подкрепа сред своите барони, но той не се доверяваше и на тях. Едрият Бигод, граф Норфолк беше маршал на армията му. Някога Едуард го уважаваше, но сега, гледайки го отстрани, забеляза подпухналото му, затлъстяло лице на човек, способен да воюва с враговете, стига това да му носи големи печалби. До него седеше Буун, граф Хиърфорд, пъргав като невестулка мъж, гръмогласен и с мозък, който Едуард тайно смяташе за не по-голям от мънисто. Той би последвал Норфолк навсякъде.
Единствените хора, на които Едуард вярваше, седяха зад него — умните писари и правници, които му помагаха при управлението на страната. Главният писар на върховния съд и Пазител на тайния печат Хю Корбет се размърда неспокойно върху неудобното дървено столче, на което трябваше да седи по време на дългата литургия. Чувстваше се гузен. Обичаше службите, но мразеше тържествените литургии, когато Христос и светците биваха изместени от блясъка и ритуалите на Църквата. Корбет протегна крака и се огледа. До него прислужникът му Ранулф избърса носа си с ръкав и за стотен път от началото на службата, се опита да се изхрачи. Корбет го погледна. Знаеше, че Ранулф е болен и има температура, но подозираше и че слугата му умишлено натяква колко е зле.