Откриха Плъмптън в сакристията. Свещеникът беше мрачен и реагира гневно на молбата на Корбет.
— Какво искаш да кажеш? Да подредя отново олтара, както е бил? — духовникът беше на път да откаже.
— Напомням ти — каза Корбет уморено, — че не правя това за удоволствие или от желание да ти нареждам. Изпълнявам заповедите на негово величество и ще ти бъда благодарен, сър Филип, ако веднага се погрижиш за това.
Писарят излезе и седна на стол край олтара, докато Плъмптън, подпомогнат от няколко прислужници, дръпна Избродираната със злато олтарна покривка и подреди всичко като за литургия.
— Сър Филип — извика Корбет, — не искам да го подреждаш като за начало на службата, а както си го намерил след края й.
Плъмптън го погледна ядно, но кимна. Отне му известно време, но постепенно работата го увлече и той извади съдовете за вода и вино — две високи канички на стъклени столчета, със златни гроздове на капаците, всяка сложена върху сребърен поднос. Извади белите ленени кърпи, с които свещениците почистваха потира и пръстите си, дори постави няколко неосветени парченца хляб.
Когато реши, че е готов, Корбет се приближи и огледа олтара. Нареди да запалят свещите, за да бъде светлината същата и застана на мястото на Дьо Монфор. Потирът беше там, виното блещукаше на светлината, каничките бяха в края на олтара, едната пълна до три-четвърти с вода, а другата — празна.
— Забрави ли да налееш вино? — попита Корбет. Плъмптън поклати глава.
— Не, след края на службата беше празна. Помня го, защото не се наложи да изливам излишното.
Корбет кимна. Нещо липсваше, нещо му убягваше. Усещаше, че стомахът му се свива от вълнение. Погледна отново, представяйки си сцената на олтара. Представи си, че гледа картина, някой стъклописан прозорец, който му е харесал и иска да запомни изрисуваното върху него.
— Сър Филип — каза накрая писарят, — благодаря ти. Аз не мога да реша тази загадка, но може би ти ще успееш.
С тези думи той се обърна и излезе от катедралата.
Беше ранен следобед, мъглата не се беше вдигнала през деня и с наближаването на вечерта ставаше все по-гъста. Представлението на двора беше приключило, а из Чийпсайд пазарите затваряха рано, търговците окачаха задължителните фенери пред къщите си. Само просяците и чистачите, които събираха останалото след търговията през деня, бяха на улицата. Зададе се група ездачи, копитата чупеха и разпръсваха лед. Корбет едва не се подхлъзна и внезапно осъзна, че Ранулф е изчезнал. Бяха влезли заедно в катедралата, но както му беше навикът, прислужникът се беше измъкнал, търсейки забавления. Писарят сви рамене. Беше гладен и си купи парче пай, но след две хапки го захвърли, защото усети въпреки подправките вкуса на гранясало месо. Влезе в кръчмата на ъгъла на Бред Стрийт, седна близо до огъня и си поръча супа, за да се сгрее. Отвлече вниманието си от топчетата лой, които плуваха между месото и зеленчуците, като изпи три халби греян лондонски ейл с подправки. После излезе, облекчи се в канавката, зави зад ъгъла и се запъти към дома си.
Корбет беше свикнал с насилието; беше воювал в Шотландия и Уелс, случвало се бе да попадне на засада, но тазвечершното нападение беше най-изненадващото и ожесточеното, с което се беше сблъсквал. Тъкмо се опитваше да избегне канавката, без да се подхлъзне, когато от един вход изскочи облечена в черно фигура. Ако Корбет не беше видял проблясването на метал, мечът щеше да отсече главата му с първия удар. Но той успя да се наведе и да отскочи Подхлъзна се, падна и се загърчи, докато убиецът, чиито очи проблясваха през процепите на черната качулка, вдигна меч за съдбоносния удар. Заплел крака в наметката си, Корбет не можеше да извади оръжието си и запълзя назад като дете, изправено пред разгневен родител. Почувства, че ръката му се плъзга в канавката, докато убиецът се приближаваше, вдигнал меч, обмисляйки къде да нанесе смъртоносния удар. Корбет не знаеше какво да прави. Седеше като вцепенен, втренчен в изпълнените с омраза очи и меча в ръката на мъжа. Знаеше, че това не е уличен побойник или обикновен престъпник, а убиец; движеше се спокойно и грациозно като танцьор, без да бърза. Пък и защо не? Улиците бяха празни, здрачът беше паднал, кой би се загрижил, че човек, сглупил да излезе сам по това време, е нападнат? Корбет се опита да извика за помощ, но устата му беше пресъхнала и звукът заседна в гърлото му. Намери камата в колана си и я извади, но движението го накара да се подхлъзне отново. Погледна нагоре отчаяно, докато мъжът, разкрачил крака, се готвеше да нанесе последния удар. Той бавно приближаваше, но внезапно отметна глава и се свлече на колене; мечът падна от ръката му, главата увисна на гърдите. Корбет видя, че от устата му тече кръв. Убиецът се закашля и падна бавно на една страна, свит като дете, готвещо се за сън. Корбет вдигна поглед. Пред него стоеше Ранулф, широко усмихнат, и в ръката си държеше кама, окървавена чак до дръжката.