Вълнението му беше толкова голямо, че изпусна книгата с песнопенията и оглеждайки се извинително, се наведе да я вдигне. Продължи да пее, но умът му беше съсредоточен върху проваления план на убиеца. Беше ли разбрал Корбет истината? И какво щеше да стане, ако той му я кажеше?
По време на вечерята в трапезарията възбудата му толкова нарасна, че едва можеше да преглъща. Беше нервен, разтревожен, отказа храната, но пи много, затова привлече любопитните погледи на колегите си, но не позволи да бъде въвлечен в разговор. Едва изчака късната служба да свърши и този път не остана, както имаше навик, да се помоли и да размисли върху събитията от деня. Сър Филип не беше лош човек, но винаги бързаше, а тази вечер повече от всякога. Сам в стаята си, все още зашеметен от откритието си, той чу почукване на вратата.
— Влез — извика и се обърна към писалището си, където се канеше да запише мислите си.
Ако се беше обърнал, може би щеше да оживее. Но той беше толкова погълнат от мислите си, че пусна посетителя и позволи на Смъртта да увие шнура около врата му и да го стегне здраво. След няколко секунди гърчене и мятане животът на сър Филип угасна тъй бързо и лесно, както свещите, които убиецът докосна с наслюнчените си пръсти, преди да излезе от стаята.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
На следващата сутрин Корбет стана рано, почти забравил страховете, тревогите и преживяванията от предишната вечер. Виното бе успокоило нервите му и той възнамеряваше да разреши мистерията около смъртта на Дьо Монфор веднъж завинаги. Задачата му бе тежала като воденичен камък на шията и той беше ядосан, че слепотата го е държала на едно място като престъпник в пранги. Събуди Ранулф и разпита сънения прислужник какво е направил предишната вечер. Остана доволен, че съветникът е бил уведомен за смъртта на убиеца и трупът е бил отнесен. После нареди грубо на Ранулф да го последва в „Сейнт Пол“ и без да обръща внимание на мърморенето му колко неблагодарни са някои господари, особено висшестоящите писари от съда, го изрита от вратата. Прислужникът захленчи, че е гладен, затова спряха на една сергия и си купиха топъл хляб, който Корбет бутна в ръцете на Ранулф с нареждането да яде по пътя.
Сутрешната мъгла започваше да се вдига и слабото слънце вече се провиждаше, когато влязоха в пустия двор на „Сейнт Пол“. Катедралата беше заключена, но в залата на катедрения съвет цареше суматоха.
Шотландецът Етрик мрачно ги уведоми какво се беше случило. Духовниците станали на изгрев за литургия и научили ужасната новина, че сър Филип Плъмптън е бил зверски убит — въжето все още била около врата му. Корбет затвори очи и прошепна кратка молитва за душата на пълничкия, наивен свещеник, която щеше да се срещне със Създателя. Остави шотландеца да го отведе до стаята на убития духовник на втория етаж. Там огледа отгоре-отгоре трупа; очите на свещеника бяха широко отворени и на лицето му беше изписан ужасът от смъртта. Корбет се прекръсти и каза на Етрик, че иска да разпита някои от прислужниците. Отхвърли протестите на шотландеца, настоявайки, че разпитът е важен и трябва да бъде извършен веднага. Писарят тайно се надяваше, че не говори с убиеца, но дори да беше така, това само щеше да ускори събитията и може би да помогне за разкриването му.
Изброените прислужници бяха доведени и подробно разпитани; Корбет ги върна към дните след смъртта на Дьо Монфор. Кой ги е викал? Кой е разпределял задълженията, им? Когато остана доволен, ги накара да напуснат катедралата и да не се връщат поне четири дни. Даде им три сребърни монети, за да купи мълчанието им, и уреди да напуснат бързо района на катедралата. След това заедно с Ранулф се отправиха към близката кръчма. Корбет, въоръжен с меч, кама и облечен в ризница под туниката, не беше сигурен, че убиецът на Дьо Монфор няма да предприеме нов опит за убийство, макар и толкова скоро след провала на предишното. Ако се движеше сред хора и избягваше пустите улици, щеше да се чувства в безопасност. В кръчмата той изненада Ранулф с щедростта си, поръчвайки най-хубавия ейл и обилна храна. Щом прислужникът се нахрани, Корбет го помоли да намери някой от по-младите си приятели или познати и да го доведе колкото се може по-скоро в кръчмата. Прислужникът погледна озадачено господаря си и се канеше да възрази, но суровият израз на Корбет го убеди, че ще бъде безполезно.
Два часа писарят очаква завръщането на Ранулф. Младежът, когото доведе, беше подходящ за целите на Корбет. Той се представи като Ричард Талис, но писарят, без да обръща внимание на дружелюбния му поздрав, го натовари с пратеническа мисия: трябваше да отиде в катедралата „Сейнт Пол“, да намери определен свещеник и да го попита дали би изслушал преди вечерня изповедта на човек, който смята, че е извършил ужасен грях и иска да го сподели само с него. Талис изглеждаше изненадан и Корбет помисли, че ще му откаже, но след като две златни монети смениха собственика си, Ричард обеща да направи всичко възможно и ако писарят не получи други новини от него, може да смята работата за свършена.