През останалата част от следобеда Корбет остана в кръчмата, наслаждавайки се на ейла, докато внимателно прехвърляше в ума си наученото през последните няколко дни. Смяташе, че е открил убиеца на Дьо Монфор, провалилия се цареубиец, убил Плъмптън и поръчал неговото убийство. Почувства се много доволен, че е разкрил истината, но смяташе, че ще бъде напразно да се изправи пред виновника с доказателствата. По-добре беше да го остави сам да признае вината си и да получи възмездие.
Часовете сякаш се влачеха, но най-накрая Корбет реши, че е дошло време да се върне в „Сейнт Пол“. Ранулф, който беше прекарал следобеда, влизайки и излизайки от кръчмата по задачи, трябваше да го придружи. Той, разбира се, охотно се съгласи, защото усещаше, че господарят му е близо до успеха. Ранулф познаваше Корбет и знаеше, че по своя хитър начин ще накаже убиеца и тъй като мразеше охранените свещеници и лицемерната им набожност, нямаше намерение да пропуска развръзката. Но Корбет настоя прислужникът му да остане далеч от него.
Когато влязоха, катедралата беше празна. Заради зимата работата спираше рано следобед, а и вътре беше толкова студено, че малцина се задържаха повече, отколкото беше необходимо. Корбет отиде до изповедалнята, където свещеникът опрощаваше греховете на разкаялите се. Тя представляваше дървена решетка, прикрепена за една колона. Свещеникът седеше от едната страна с гръб към нея, докато каещият се коленичеше на малко дървено столче от другата. Корбет коленичи и зачака. Чу шум откъм олтара, отваряне и затваряне на врата, тих шум от стъпки, които приближаваха към изповедалнята. Свещеникът седна, произнесе тихичко „In nomine Patris“, последвана от „benedicte“ и тихо подкани Корбет да започне изповедта си. Шепнешком, за да не разпознаят гласа му, писарят започна с обичайния ритуал.
— Прости ми, отче, защото съгреших.
Той каза кога се е изповядвал за последен път и спомена първите прегрешения, които му дойдоха наум, и макар да се намираше в опасност, се усмихна сухо, осъзнавайки, че повечето от тях бяха похотливи мисли или гняв към Ранулф. Чу как свещеникът се размърда, ядосан, че е бил разкарван за да опрости такива дребни грехове. Затова се овладя, стисна камата си и започна най-страховитата изповед в живота си.
— Отче, знам името на един убиец — бързо продължи той, — който е убил двама души, искал е да убие богопомазания ни крал и се опита да премахне още един човек — свещеникът отново се размърда, но Корбет безмилостно продължи. — Отче, какво да правя? Трябва ли да запазя това за себе си? Или да го предам на властите?
Свещеникът се обърна към решетката.
— Не, мастър Корбет — изсъска Робърт дьо Лус. — Дошъл си точно, където трябва.
На слабата светлина в катедралата Корбет видя суровите му, гневни очи. Усети, че човекът е луд, не като бедните умопобъркани по улиците, а луд от омраза. Заплахата в очите на Дьо Лус беше осезаема.
Корбет изпита внезапен страх и се зачуди дали това драматично изправяне пред убиеца, беше най-разумният му ход.
— Дойдох — каза той, изоставяйки преструвките, — за да ти кажа какво знам. И да те накарам да признаеш истината. Ти, Робърт дьо Лус, ковчежник на катедралата „Сейнт Пол“, втори по ранг духовник в тази църква, си убил Уолтър дьо Монфор по време на литургия, опита се да ме убиеш, защото бях близо до истината и си удушил Филип Плъмптън, защото той също те е разкрил. В сърцето си вярвам, макар да не мога да го докажа, че си възнамерявал да убиеш негово величество краля, че отровата в потира е била предназначена за него.
— И откъде знаеш всичко това, умни писарю? — изсъска Дьо Лус.
— Потирът — отвърна Корбет — първо беше подаден на свещениците отдясно на Дьо Монфор, Ивдън и Етрик, преди да премине наляво към Плъмптън, теб и Бласкет. Знаел си, че Ивдън само ще се престори, че пие, така че ще остане достатъчно вино, за да прикрие отровата, която си излял вътре, когато пое потира от Бласкет. И кой би забелязал ловките ти ръце? Колегите ти току-що щяха да са се причестили и да стоят с наведени глави и затворени очи. Според логиката ти или Плъмптън можехте да сте отровителите. Плъмптън е мъртъв, оставаш ти. Само че си забравил едно нещо: Hostian pacis — целувката на мира. Дьо Монфор трябваше да подаде потира на краля, но преди да го направи — да отпие още веднъж. Така пропадна планът ти да убиеш краля. Дьо Монфор пи от отровното вино и веднага умря. В суматохата ти си взел потира и под епитрахила си излял остатъка от отровното вино върху дрехите си. То едва ли е било много — петима души бяха пили от него, а Дьо Монфор — два пъти. Потирът е малък, в него не се събира много вино. Но когато отидох до олтара след смъртта на Дьо Монфор, видях, че е почти пълен. Предполагам, че след като си избърсал чашата в дрехите си, си налял вино от каничката. Трябвали са ти само няколко капки, но ти беше сипал твърде много. Вчера сър Филип Плъмптън си е спомнил, че потирът е бил пълен, когато е трябвало да бъде празен и че в каничката не е било останало вино. Разбира се, че не е останало — ти си излял всичкото в потира на Дьо Монфор. Дьо Лус се изсмя.