— Много умно. Но по потира би трябвало да е останала отрова?
— Да, но ти си се погрижил да го почистиш. В суматохата след смъртта на Дьо Монфор си го избърсал хубаво в дрехите си. Но това е оставило петна върху филона и туниката. Видях ги, когато се срещнах с теб и другите духовници в сакристията. След смъртта на сър Филип беше достатъчно да разпитам двете перачки, които работят тук. Те ми казаха, че следобедът след смъртта на Дьо Монфор, си им дал туниката да я изперат, нареждайки им строго да премахнат всички петна. Филона си оставил — той е твърде дебел, за да се пере, пък и подобни петна не са кой знае какво изключение, затова никой не би могъл да докаже, че е бил изцапан от теб точно по време на съдбоносната литургия. С туниката въпросът е стоял другояче. Не е ли странно, че дори не си се сетил да я изпереш сам? Но освен това — продължи Корбет, — имаше и други следи. Капките отровно вино върху предната част на олтара. Те бяха още там, след като беше излял виното под епитрахила си. И накрая, виното върху килима, вляво от мястото, където беше стоял Дьо Монфор. В бързината да напълниш отново потира, си разлял вино на земята. Тогава трябва да е станало. Ти познаваш канона, а Дьо Монфор е бил много педантичен. Ако осветено вино се разлее по време на литургията, след това се провежда сложен ритуал за почистването.
— И това ли е всичко, писарю? — изсъска Дьо Лус.
— Не — отвърна Корбет. — Надявал си се, че след смъртта на Дьо Монфор скандалният му личен живот ще попречи на издирването на убиеца. Опита се дори да прехвърлиш вината на други хора. Тъй като свещеникът обичал да се перчи, се похвалил, че кралят му е изпратил мях с вино. След като си напълнил потира, докато са носели тялото към сакристията, за да бъде помазано от Бласкет, е било лесно да влезеш в стаята на Дьо Монфор, да отровиш виното и да го свалиш в малката ризница под епитрахила си. Прав съм, нали?
— Да, писарю — отвърна Дьо Лус и очите му проблеснаха зад решетката.
— Остава само един въпрос, Дьо Лус — рязко каза Корбет. — Защо?
Дьо Лус склони глава встрани, сякаш отговорът го затрудняваше.
— Много просто — прошепна той напевно. — Не съм искал да убивам Дьо Монфор, макар да не скърбя за смъртта му, но нашият любим крал е нещо друго. Случвало ли ти се е да изгубиш някого, когото си обичал, Корбет? На мен — да. Имах брат. Обичах го повече от всичко на света. Не знам дали си проучил миналото ми. Ако го направиш, ще разбереш, че съм роден във Фландрия. Дойдох тук и се издигнах в служба на английския крал. Самият Едуард ми предложи място тук, така можех да разпростра кралското благоволение и върху брат ми. Той беше търговец, дойде в Англия и търговията му се разрасна. Заради престоя на Едуард в Шотландия, се установи в Берик. Бил е там, в Червената къща, когато кралят наредил да плячкосат града като някой нов Атила или Чингиз хан. Брат ми загина заедно с хубавата си, невинна съпруга… — гласът на Дьо Лус пресекна. — Прекрасните им деца също. Кралят трябваше да плати за тези убийства. Никой не му дава право да опустошава градове. Никой не му е дал правото да убива невинен човек, любим брат, жена му и невръстните му деца, само защото гражданите на Берик са били достатъчно глупави, за да се съпротивляват повече, отколкото е трябвало. Когато чух новината, реших, че Едуард трябва да умре. И не тайно, а пред очите на Църквата, на парламента и пред очите на Бога, ако съществува такъв. Едуард щеше да умре и смъртта на брат ми да бъде отмъстена.
Дьо Лус разсеяно докосна решетката с пръст, на устните му беше изписана полуусмивка, очите му се рееха в далечината. Корбет почувства страх. Този човек беше луд, но прикриваше лудостта си под маската на хладния разум.