— Само че бях забравил, че Дьо Монфор ще пие повторно от потира. Ако онзи глупак Етрик не му беше напомнил, планът ми щеше да успее и вината да падне върху Дьо Монфор. Хората щяха да решат, че това е доказателство, че родът Дьо Монфор не е забравил как го е преследвал крал Едуард. Но — той сви рамене, сякаш това нямаше значение — Дьо Монфор пи втори път и планът ми пропадна. След това обаче съзрях новите възможности. Исках хората да повярват, че Дьо Монфор е убил краля, но защо да не повярват, че кралят е убил Дьо Монфор по време на литургия? Скандалното светотатство щеше да го злепостави в очите на всички християни — не само в Англия.
Корбет внимателно наблюдаваше Дьо Лус и виждаше лудостта в очите му.
— Прав си — словоохотливо продължи свещеникът. — Всички бяха объркани след като Дьо Монфор падна мъртъв. Трябваше само да отида до олтара, уж да подредя нещо, и да взема потира. Повдигнах епитрахила и плиснах остатъка от виното върху туниката. Внимателно го почистих, преди отново да го напълня. Никой нямаше да забележи, а дори това да станеше, щях да измисля някакво задоволително обяснение. Мислех, че планът ми ще успее, докато не започнаха твоите въпроси, но дори тогава се чувствах в безопасност. Все пак, никой не обичаше Дьо Монфор. Онази блудница присъстваше на литургията. Бласкет и Ивдън се бояха от него, Плъмптън му завиждаше, а скъпият Етрик, шотландецът, беше онзи, който напомни на Дьо Монфор да отпие повторно от виното — Дьо Лус погледна Корбет в очите. — Но ти трябваше да провалиш всичко! С потайните си ходове и недоизказани въпроси! Сигурно знаеш — словоохотливо продължи свещеникът, — че трябваше да си мъртъв. Знаех, че Плъмптън се е досетил. Вълнението на дебелия глупак снощи ме убеди, че фарсът, в който го накара да участва вчера сутринта, е събудил обикновено задрямалия му ум и слаба памет. Затова го убих.
Дьо Лус се усмихна и отпусна ръце.
— А сега е време за твоето наказание, Корбет!
Хю винаги щеше да съжалява, че не беше следил по-внимателно лудия свещеник. Едва когато чу думата „наказание“ понечи да се отдръпне, но беше късно. Все още усмихнат, Дьо Лус успя да забие дългата тънка кама, подобна на стилет дълбоко в рамото му. Писарят извика от болка и посегна към раната, от която буйно бликаше кръв. После се строполи на земята. В същия миг Дьо Лус се втурна през катедралата. Корбет дочу гласове, вика на Ранулф, шум от изваждане на мечове и свистенето на стрела от арбалет. После мракът милостиво прекъсна страданията му.
Писарят се пробуди след няколко дни в белосана стая в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Лежеше на сламеник, сложен върху дървено магаре. Огледа се и видя черното разпятие на стената, пейка, два стола и малка маса. Разбра, че е в „Сейнт Бартолъмю“, защото отец Томас стоеше с гръб към него и бъркаше някаква отвара на масата. Корбет се раздвижи и го повика.
Приятелят му се обърна и лицето му засия от удоволствие.
— Значи реши да се върнеш при нас, Хю. Корбет се опита да се изправи, но пронизващата болка, която тръгна от рамото и обхвана цялата дясна част на тялото му, го накара отново да се отпусне на леглото. Усещаше как се облива в пот.
— Трябва да лежиш спокойно, Хю — каза отец Томас и в спокойния му обикновено глас се промъкнаха властни нотки. Той избърса лицето на писаря с кърпа, натопена в гореща вода, в която бяха накиснати билки. После взе малка чаша, повдигна главата на Корбет и го накара да изпие тъмната горчива смес.
— Това ще те приспи — каза монахът. Хю лежеше и гледаше към тавана.
— От кога съм тук? — попита той.
— От осем дни.
— Какво се случи?
Отец Томас го потупа по главата като дете.
— Почакай.
Отиде до вратата и извика в коридора. Ранулф влетя, кършейки ръце, лицето му беше олицетворение на загриженост и съчувствие. Зад него вървеше Мейв. Корбет не можеше да повярва на очите си. Ако не беше болката, щеше да скочи от леглото. Тя влезе тихо, дръпна един стол и седна до леглото. Взе ръката му в своите, целуна я нежно и я погали с обич, без да казва нито дума. Корбет отново осъзна колко е красива. Светлорусата й коса се подаваше изпод тъмносинята пребрадка на главата й. Но лицето й беше по-бледо от обикновено, почти алабастрово, а очите й по-големи и тъмни, заобиколени с кръгове от безсъние.
— Мейв, кога пристигна? — дрезгаво запита той. — Мислех, че си в Уелс. Ами пътищата? Как успя да стигнеш дотук?
Тя се усмихна.
— Не дойдохме по суша, а по море.
Корбет силно стисна ръката й, докато видя, че тя примигва от болка.
— Радвам се да те видя.
Прислужникът му стоеше и изразът на съчувствие по лицето му беше изместен от обидата, че го пренебрегват.