Корбет погледна към голямата розетка, оцветена във всички цветове на дъгата от слабото слънце, пробило си път през снежните облаци.
— Мразя тази църква — повтори шепнешком кралят. — В нея навремето се събрали лондончани, за да се врекат във вярност на Симон дьо Монфор. Дали духовете от Ившъм витаят тук?
Корбет разбра, че кралят насочва гнева си към сградата, вместо да го отправи към хората, които тя символизираше. Едуард мразеше „Сейнт Пол“ не само заради Дьо Монфор, но и защото тя символизираше беззаконието в столицата. Голямата камбана на катедралата винаги призоваваше гражданите на оръжие или ги събираше на големия площад отпред, за да чуят някой проповедник или бунтовен оратор, който говореше срещу двора или кралските данъци. Освен това тя имаше правото да предоставя убежище и престъпниците от двете страни на реката бягаха тук от шерифите и другите кралски служители. Едуард бе направил всичко възможно, за да прекрати тези злоупотреби, изграждайки високи стени около катедралата; но тя си оставаше по-скоро пазар, отколкото Божи храм. Тук правниците се срещаха с клиенти; прислужници идваха, за да потърсят работа; търговци сключваха сделки. В този Божи храм човек можеше да си купи почти всичко. Съри, който още гладеше брадата си, реши, че е време да се намеси.
— Да обсъждаме грешките и недостатъците на тази катедрала ли дойдохме тук, твое величество — той кимна с глава назад, където се чуваше шумът на хората около олтара — или за да обсъдим какви ще са последствията от смъртта на Дьо Монфор?
Кралят го погледна, готов да му отвърне хапливо, но реши, че си е създал достатъчно врагове, затова се обърна към Корбет.
— Хю, иди и виж дали Дьо Монфор наистина е мъртъв. Басет!
Корбет се обърна и видя, че младият рицар стои на пост пред вратата. Ранулф се беше сгушил зад него, гледайки с ококорени очи вбесения крал, очевидно чудейки се дали гневът ще намали благоволението му към него и неговия господар. Беше придружавал Корбет достатъчно често, за да се страхува от Едуард. Познаваше променливите му настроения и знаеше, че ако писарят изпадне в немилост, и той ще трябва да се върне в калта, откъдето беше дошъл.
Затова се грижеше за добруването на господаря си с почти религиозна страст. Ранулф не искаше никой да разстройва Корбет — това беше негова привилегия.
— Басет — повтори кралят, — иди с Корбет. Хю — кралят кимна към мястото, където се беше спотаил Ранулф, — вземи и копоя си. Не му е тук мястото.
Корбет и Басет се поклониха, дръпнаха завесите и се върнаха сред врявата в храма. Войниците бяха успели да въдворят някакъв ред. Бяха обградили олтара с железен пръстен, а други кралски служители и глашатаи се грижеха хората да напуснат храма. Дори през глъчката и дрънченето на оръжие Корбет усети заплахата. Хората смятаха, че имат право да стоят в кораба на църквата и не им харесваше да си тръгнат, без да догледат интересното зрелище. Нещо по-лошо, новината за смъртта на Дьо Монфор и пророческите викове на отшелника сигурно вече се бяха разпространили, Бог знае как, и из тълпата отвън се шепнеше, че смъртта на Дьо Монфор е наказание за краля.
ГЛАВА ТРЕТА
Следван от Басет и Ранулф, Корбет пресече вече притихналия олтар и влезе в сакристията — голямо помещение, облицовано с дъбова ламперия, огромна маса в средата и шкафче за причастието, вградено високо в стената. Някой бе запалил стенните факли и донесъл мангали, за да се пребори с убийствения студ. Свещениците, изнасяли литургията, и свещеноприслужниците все още бяха тук.
Корбет огледа претъпканата църква. Имаше войници, миряни и духовници от други енории, които се разхождаха напред-назад, но не приближаваха голямата маса, върху която лежеше тялото на Дьо Монфор. Млад свещеник с епитрахил на врата, помазваше очите, устата и ръцете на мъртвеца. Корбет отново се озърна, търсейки някой по-висш духовник и накрая видя човек, който му се стори подходящ. Младолик дребен мъж, пълничък и с гъста червена коса, с епитрахил в червено и златно. Корбет си спомни, че той бе един от главните свещенослужители. Приближи към него, за да му се представи и когато мъжът се обърна, беше поразен от красивото му лице, което излъчваше святост. Имаше свещеници, които приличаха на Божи хора и такива, които не приличаха. Този духовник бе създаден за Божи служител. Лицето му беше с фини черти, с хлътнали сини очи и гладка кожа. Той се усмихна на Корбет.
— Значи те праща негово величество кралят.
— Да — отвърна Корбет. — Трябва да разбера какво се е случило с мастър Дьо Монфор.
Свещеникът се обърна и кимна към трупа.
— Той вече се е изправил пред друг съд, мастър Корбет.