— И ако откажа?
— Можеш да се върнеш долу с моя приятел и да си помислиш още малко. После пак ще говорим.
— Махни оттук тези проклети снимки!
— Дай ми отговор и ще ги махна.
— Онова, което не разбираш, е, че и в двата случая аз ще бъда унищожен. Въпросът е коя от двете отрови да избера. — Главата на Петерсон клюмна на гърдите. — Жаден съм.
— Отговори на въпросите ми и ще ти дам нещо за пиене.
В коридора пред стаята Ели Лавон седеше на студения под със затворени очи, опрял гръб на стената. Само дясната му ръка издаваше чувствата му. Тя конвулсивно стискаше запалка. Макар че живееше във Виена, гневните звуци на немската реч все още караха врата му да пламва.
Пукнатините вече се бяха появили, но Петерсон все още не рухваше. Лавон усещаше, че той е на ръба. Наркотиците, водата, снимките с момичето. Страхът от онова, което го очаква зад следващия завой на пътя. Всичко това се натрупваше в него. Ели Лавон се надяваше, че той скоро съвсем ще се огъне.
Никога не бе виждал Габриел такъв. Никога не бе го виждал ядосан. Никога не бе го чувал да повишава тон. Нещо в тази история бе отворило всичките му стари рани. Леа. Тарик. Шамрон. Дори родителите му. Габриел беше човек, който много бързо се палеше.
Хайде, отпуснете се, хер Петерсон, помисли си Лавон. Кажете му всичко, което иска да знае. Направете точно каквото ви казва. Защото ако не го сторите, опасявам се, че моят добър приятел Габриел ще ви закара горе в планината и ще ви застреля. И това няма да е добре за никого. Не и за вас. И особено не за Габриел.
Лавон не даваше пет пари за Петерсон. Обичаше именно Габриел. Не искаше Габриел Алон отново да изцапа ръцете си с кръв.
Затова никой не изпита по-голямо облекчение от Лавон, когато виковете изведнъж стихнаха. След това се чу тропането — Габриел удряше с ранената си ръка по стената. Като продължаваше да седи на пода, Лавон се пресегна и леко открехна вратата. Габриел му заговори на иврит. Този език никога не бе звучал така приятно в ушите на Лавон, макар че върху Герхард Петерсон явно имаше тъкмо противоположния ефект.
— Донеси му дрехи, Ели. И малко храна. На хер Петерсон му е студено и е гладен. Хер Петерсон иска да ни каже някои неща.
Що се отнася до модната линия, синият анцуг имаше направо трагичен вид, и то неслучайно. Горнището беше прекалено голямо, а крачолите — прекалено къси. Герхард Петерсон приличаше на мъж, преживяващ кризата на средната възраст, който е изровил отнякъде тези прастари парцали за един застрашаващ живота му крос в парка. И храната не беше по-добра — парче черен хляб и купичка бистра супа. Одед донесе и кана вода. Нарочно разля няколко капки ледена вода върху ръката на Петерсон, за да му напомни какво го чака, ако не започне да говори.
Габриел не яде нищо. Нямаше никакво намерение да се храни заедно с Герхард Петерсон.
Швейцарецът дъвчеше усърдно, но бавно, сякаш искаше да отложи неизбежното. Габриел го остави на спокойствие. Петерсон привърши супата и обра купичката с последната хапка хляб.
— Между другото къде се намираме?
— В Тибет.
— Това е първото ми пътуване до Тибет. — Петерсон успя да се усмихне унизено. Габриел отказа да се хване и усмивката му бързо изчезна. — Бих искал една цигара.
— Не може.
— Защо не?
— Не понасям дима.
Петерсон отмести празната купичка.
Ако Габриел Алон не бе станал убиец, от него щеше да излезе идеален следовател, провеждащ разпити. Поначало бе добър слушател — човек, който говореше само когато е необходимо, човек, който не обичаше да слуша звука на собствения си глас. Също като ловец на елени, бе надарен с неестественото умение да стои съвършено неподвижно. Никога не докосваше лицето или косата си, не жестикулираше, не се въртеше в стола си. Именно тази неподвижност, съчетана с мълчанието и неизменното му търпение, го превръщаха в страховит опонент пред празната маса. Та дори Габриел бе изненадан от внезапното желание на Герхард Петерсон да говори.
— Как съм научил за колекцията на Ролф ли? — попита Петерсон, повтаряйки първия въпрос на Габриел. — В Цюрих се случват твърде малко неща, за които аз да не знам. Цюрих е най-големият град в Швейцария и въпреки това е твърде малък. Ние сме пуснали пипала навсякъде: в банките, в бизнеса, при чуждестранните работници, в медиите.