Габриел не искаше Петерсон да придобие по-голяма самоувереност, дърдорейки за професионалните си постижения, затова набързо го отряза:
— Всичко това е много интересно, но ти как разбра за Ролф?
— Ролф беше болен старец… всички на Банхофщрасе и Парадеплац знаеха това. Всички знаеха, че не му остава много да живее. После започнаха да се носят слуховете. Ролф губи ума си. Ролф иска да раздаде справедливост, преди да отиде при големия банкер в небесата. Ролф иска да проговори. Август Ролф беше банкер в Цюрих в продължение на дълги години. Когато човек като него реши да проговори, това никога не е на добро.
— Затова го сложихте под наблюдение.
Петерсон кимна утвърдително.
— И откога говоренето се смята за престъпление в Швейцария?
— Не е престъпление, но определено не се харесва… особено когато излага на показ пред целия останал свят нелицеприятни подробности от нашето минало. Ние, швейцарците, не обичаме да обсъждаме неприятните си семейни проблеми пред чужденците.
— Твоите началници знаеха ли, че си поставил Ролф под наблюдение? А твоят министър в Берн?
— Аферата „Ролф“ не беше официална.
И тогава Габриел си спомни за писмото на Ролф: В Швейцария има хора, които искат миналото да остане там, където е — погребано в банковите хранилища на Банхофщрасе, — и няма да се спрат пред нищо, за да постигнат тази цел.
— Ако Ролф не е бил поставен официално под наблюдение, тогава от чие име си го следил?
Петерсон се поколеба за миг; Габриел се изплаши, че може да спре да говори.
— Те наричат себе си Съветът „Рютли“.
— Разкажи ми за тях.
— Дай ми още от тази гадна супа и ще ти разкажа каквото поискаш.
Габриел реши да му позволи да се порадва на тази единствена победа. Вдигна ръка и удари три пъти с длан по стената. Одед пъхна глава в отвора на вратата, все едно че бе надушил пушек. Габриел промълви няколко думи на иврит. В отговор Одед сви устни в гримаса на разкаяние.
— И хляб — добави Петерсон, щом Одед понечи да си тръгне. — Искам още малко хляб със супата.
Одед погледна към Габриел за инструкции.
— Донеси му и малко хляб, дявол го взел!
Този път нямаше почивка за хранене, тъй че Петерсон бе принуден да изнесе лекцията си за Съвета „Рютли“ с лъжица в едната ръка и парче хляб — в другата. Говори в продължение на десет минути без прекъсване, като спираше само за да сръбне шумно от супата или да отхапе още един залък хляб. Историята на Съвета, неговите цели и задачи, могъществото на неговите членове — всички тези теми бяха представени със съществени подробности. Когато свърши, Габриел го попита:
— А ти членуваш ли в него?
Този въпрос сякаш развесели Петерсон:
— Аз? Учителският син от Бернезее Оберланд — докосна с парчето хляб гърдите си, за да наблегне на думите си, — да съм член на Съвета „Рютли“? Не, не съм член на Съвета, аз съм само един от верните им слуги. Ето какви сме всички ние в Швейцария — слуги. Слуги на чужденците, които идват тук, за да депозират парите си в нашите банки. Слуги на управляващата олигархия. Слуги.
— Какви услуги им осигуряваш?
— Охрана и разузнаване.
— И какво получаваш в замяна?
— Пари и подкрепа за кариерата.
— Значи ти си казал на Съвета за слуховете, свързани с Ролф?
— Точно така. И тогава Съветът ми каза какви неща крие той.
— Колекция от картини, които са му дали нацистите срещу банкерски услуги, извършени по време на войната.
Петерсон едва-едва наклони главата си с един милиметър.
— Хер Ролф криеше ценни предмети и една противоречива история, което представляваше ужасяващо стечение на обстоятелствата, от гледна точка на Съвета.
— И какво ти нареди Съветът да направиш?
— Да подсиля наблюдението около него. Да е сигурно, че хер Ролф няма да извърши нещо неразумно през последните дни от живота си. Но се появиха обезпокоителни сигнали. В банката на Ролф пристигна посетител — човек от международна еврейска организация, действащ по въпроса с потенциалните сведения за Холокоста.
Нехайният тон, с който Петерсон произнесе това описание, силно раздразни Габриел.
— След това засякохме поредица от факсове. Както изглеждаше, Ролф си уреждаше да наеме художник-реставратор. Зададох си простия въпрос: Защо един умиращ човек ще си губи времето да реставрира картините си? От опит знам, че умиращите обикновено оставят такива подробности на наследниците си.