— И това ви доставя удоволствие?
— Наистина — отвърна той безстрастно. — Дори да ме принудят да отворя тези помещения, никой не може да ме преследва за закононарушение. Нали разбирате, придобиването на всеки от тези предмети е напълно легално според швейцарските закони, а може да се нарече и морално според Божиите и природните закони. Дори някой да успее да докаже без сянка на съмнение, че определена картина в моята колекция немците са откраднали от негов предшественик, той ще трябва да ми компенсира стойността по пазарни цени. Съвсем ясно е, че цената на репатрирането ще се окаже шокираща. Вие и вашите приятели в Тел Авив можете да крякате колкото си искате, но никой никога не може да ме принуди да отворя стоманените врати, които водят към тези помещения.
— Ти си кучи син, Геслер!
— О, вече прибягваме към ругатни и мръсен език. Обвинявате швейцарците за това положение, но ние не сме виновни. Немците започнаха войната. Ние имахме благоразумието да стоим зад страничната линия и именно заради това искате да ни накажете.
— Вие не сте стояли зад страничната линия. Вие сътрудничихте на Адолф Хитлер! Дадохте му оръжие, дадохте му пари. Вие бяхте негови слуги. Вие всички сте просто слуги.
— Да, ние наистина се възползвахме във финансово отношение от нашия неутралитет, но защо сега повдигате този въпрос? След войната ние се разбрахме със съюзниците и всичко ни беше простено, защото Западът се нуждаеше от нашите пари, които подпомогнаха възстановяването на Европа. После дойде периодът на студената война и Западът отново имаше нужда от нас. Е, сега, след като студената война свърши, всички от двете страни на желязната завеса блъскат по вратата на Швейцария и подлагат шапка за пари. Всеки иска да му се извиним. Всеки иска пари. Но някой ден вие пак ще имате нужда от нас. Винаги е било така. Немските принцове и френските крале, арабските шейхове и американските укриватели на данъци, наркобосовете и търговците на оръжие. Боже мой, дори вашите разузнавателни служби използват нашите услуги, когато им се налага. През годините вие самият сте били редовен клиент на „Креди Сюис“. Затова ви моля, мистър Алон, за миг слезте на земята от вашите възвишени морални селения и бъдете разумен.
— Ти си крадец, Геслер. Обикновен престъпник.
— Крадец ли? Не, мистър Алон, нищо не съм откраднал. Чрез ловката си тактика на бизнесмен аз съм придобил великолепна частна колекция от произведения на изкуството наред със смайващо лично богатство. Но не съм крадец. Ами какво да кажем за вас и вашите хора? Вие хленчите за предполагаемите престъпления на швейцарците, но сте основали вашата собствена държава върху земя, открадната от други. Картини, мебели, бижута — това са само предмети, които лесно могат да бъдат заменени. Но земята е нещо съвсем друго. Земята е завинаги. Не, мистър Алон, аз не съм крадец. Аз съм победител — също като вас и вашите хора.
— Върви по дяволите, Геслер!
— Аз съм калвинист, мистър Алон. Ние, калвинистите, вярваме, че богатствата на земята се дават на онези, които ще бъдат допуснати в Небесното царство. Ако богатствата, струпани в тези стаи, представляват някакво доказателство, то аз ще отида в противоположната посока на Ада. Опасявам се, че не сме чак толкова сигурни какво ще представлява вашият живот в отвъдното. Ще направите останалата част от живота си на земята по-малко неприятна, ако ми отговорите на един прост въпрос. Къде са картините, които сте взели от банковия сейф на Август Ролф?
— Какви картини?
— Тези картини ми принадлежат. Мога да покажа документ, който удостоверява, че Ролф ги е прехвърлил на мен малко преди смъртта си. Аз съм законният собственик на тези картини и си ги искам обратно.
— Мога ли да видя този документ, моля?
— Къде са картините?
— Не знам за какво говорите.
Геслер пусна ръката на Габриел:
— Някой да го вземе, моля.
46.
Нидвалден, Швейцария
Въздействието на наркотиците отслабна, както Габриел очакваше, и болката го замъчи отново, по-страшна от преди, сякаш през този кратък отдих бе успяла да набере сили за последната атака. Като че ли всички нерви в тялото му едновременно изпращаха болезнени сигнали на мозъка. Това го обърка и тялото му започна да трепери неудържимо, от което болката стана дори още по-силна. Повдигаше му се, но се молеше да не повърне. Знаеше, че конвулсиите на повръщането ще му причинят още по-мъчителни страдания.