Като премина през охранителите и кучетата вълча порода, помисли си Габриел.
— Напусни Швейцария по същия път, по който минахме вчера. Аз ще уредя преминаването на границата да мине гладко.
— Какво ще стане с теб?
— Ще им кажа, че съм дошъл да те видя за последен път, за да се опитам да те убедя да ми кажеш къде си скрил картините. Ще им кажа, че си ме надвил и си избягал.
— Дали ще ти повярват?
— Възможно е да ми повярват, а може и да ме хвърлят в онази пукнатина на глетчера, която са запазили за теб.
— Ела с мен.
— Жена ми, децата ми… — След това добави: — Моята страна.
— Защо правиш това? Защо не ги оставиш да ме убият и да приключиш въпроса?
Тогава Петерсон му разказа историята, която се бе случила в тяхното село по време на войната — историята за евреите, които преминали швейцарската граница от Франция, търсейки убежище, само за да бъдат прогонени обратно през границата право в ръцете на Гестапо.
— След смъртта на баща ми преглеждах някои книжа в кабинета му, опитвах се да подредя нещата му. Намерих едно писмо. Беше от федералната полиция. Похвално и благодарствено писмо. Знаеш ли за какво беше то? Именно баща ми бе съобщил за пристигането на евреите в нашето село. Именно заради баща ми те бяха изпратени обратно в Германия и убити. Не искам повече еврейска кръв по ръцете на моето семейство. Искам да напуснеш това място жив.
— Когато бурята се развихри, може да си имаш много големи неприятности.
— Бурите в тази страна имат навика да налитат главно на планинските върхове. Казват, че горе, на Юнгфрау, вятърът духа с двеста мили в час. Но бурите явно губят силата си, когато стигнат до Цюрих и Берн. Хайде, нека да ти помогна.
Петерсон го изправи на крака.
— Едно към три, а?
— Ако имаш късмет.
Габриел застана точно до вратата. Петерсон удари два пъти с юмрук по нея. След миг резетата се плъзнаха надолу, вратата се отвори и един пазач влезе в стаята. Габриел се изправи пред него и като събра и последната си капчица сила, заби дулото на „Беретата“ в лявото му слепоочие.
Петерсон се опита да напипа пулса на врата му.
— Много внушителен удар, Габриел. Вземи якето му.
— Има кръв по него.
— Направи каквото ти казвам. Това ще ги накара да се поколебаят, преди да те застрелят, а и ти ще имаш нужда от него да те пази от студа. Вземи и автомата му… просто в случай че ти потрябва нещо по-мощно от твоята „Берета“.
Петерсон помогна на Габриел да съблече якето на мъртвеца. Той избърса кръвта в пода и го облече. Метна автомата на рамото си. „Беретата“ държеше в дясната си ръка.
— Сега се заеми с мен — каза Петерсон. — Нещо убедително, но не чак толкова непоправимо.
Преди Петерсон да успее да се приготви да посрещне болката, Габриел го удари с дръжката на пистолета по скулата, като разцепи плътта. Петерсон мигновено загуби равновесие, но успя да се задържи на краката си. Докосна раната с върховете на пръстите си и погледна кръвта по тях:
— Кръвта на изкуплението, нали?
— Нещо такова.
— Тръгвай!
47.
Нидвалден. Швейцария
Студът, който посрещна Габриел, след като се изкачи по стълбището и излезе навън през вратата, беше като още един удар в лицето. Беше късен следобед, нощта бързо наближаваше, вятърът свиреше сред клоните на боровете. Ръцете му пламнаха от студа. Трябваше да вземе и ръкавиците на мъртвеца.
Погледна нагоре и разпозна върха на Юнгфрау. Горе високо се виждаха няколко бледорозови мазки, но останалата част от планинския масив бе сиво-синя и страховито неприветлива. Казват, че горе, на Юнгфрау, вятърът духа с двеста мили в час.
Портата беше от бетон и стомана, подобно на входа към таен военен бункер. Габриел се запита колко ли такива бункери бяха пръснати из имението на Геслер и какви други чудеса би могъл да открие човек в тях, ако имаше достъп. За момента прогони тези мисли от съзнанието си и се съсредоточи върху усилието да се ориентира. Сградата с плувния басейн беше на по-малко от петдесет метра зад гърба му, а на няколко метра пред него се виждаха дърветата.
…_проправи си път надолу по склона на планината_…
Прекоси откритото пространство, газейки до колене в снега, и навлезе между дърветата. Някъде започна да лае куче. Песовете на Геслер. Питаше се след колко ли време някой друг от пазачите щеше да влезе в килията и да открие трупа. И колко ли време Петерсон щеше да успее да поддържа тезата, че е бил нападнат от човек, който бе пребит почти до смърт.