Сред дърветата беше тъмно и докато налучкваше пътя си напред, той си мислеше за онази нощ, когато се бе промъкнал във вилата на Ролф в Цюрих и бе открил снимките, скрити във фалшивото чекмедже на бюрото.
Хер Хитлер, бих искал да ви представя хер Ролф. Хер Ролф се съгласи да ни направи някои услуги. Хер Ролф е колекционер също като вас, майн Фюрер.
Студът имаше и едно предимство — след малко той вече не усещаше лицето си. Тук снежната покривка не бе толкова дебела, но всяка стъпка напред представляваше истинско приключение: стърчаща скала, паднал клон, дупка, направена от горско животно. Четири пъти Габриел губеше равновесие и падаше и всеки път му бе все по-трудно да се изправи на крака. Но се изправяше и продължаваше да върви надолу по склона, надолу към мястото, където го чакаха Одед и Ели Лавон.
Стигна до малка просека сред дърветата, където пазеше часовой. Той беше на около двайсет метра разстояние, стоеше полуобърнат, така че Габриел го виждаше в полупрофил. Реши да не рискува да стреля от това разстояние — не и с тези контузии, с подпухналите си очи и с премръзналите си ръце, — затова продължи да върви напред, надявайки се тъмнината да прикрива раздърпания му вид, докато успее да се приближи достатъчно до него.
Успя да направи още няколко крачки напред, докато под краката му не изпука счупено клонче. Пазачът рязко се обърна и го погледна, двоумейки се какво да предприеме. Габриел продължаваше да върви напред, спокойно и равномерно, сякаш бе от следващата смяна и идваше да го замести. Когато беше на около метър от него, извади „Беретата“ от джоба си и се прицели в гърдите му. Поредицата от изстрели превърна гърба на онзи в облак от кръв, тъкани и полиестерна паяжина.
Изстрелите отекнаха нагоре в планината. Мигновено залая куче, след него — второ и трето. Във вилата светнаха прозорци. Отвъд просеката имаше тесен път, достатъчно широк за минаване на по-малки превозни средства. Габриел се опита да тича, но не успя. Мускулите му не притежаваха нито силата, нито необходимата координация, за да тича надолу по склона на покритата със сняг планина. Затова той крачеше, и то едва-едва.
По-скоро усети, отколкото видя, че земята далеч пред него придобива по-равни контури, сякаш тук планината на Геслер стигаше до дъното на долината. И тогава зърна фаровете на фолксвагена и двете фигури — или по-скоро сенките на Лавон и Одед, които пристъпваха от крак на крак, за да се стоплят.
Продължавай да се движиш! Върви!
Зад себе си чу лай на куче, нечий глас извика:
— Ей, спри! Спри или ще стрелям!
Ако се съдеше по силата на гласа, те бяха наблизо, на не повече от трийсетина метра. Погледна надолу по склона. Одед и Лавон също го бяха чули, защото се катереха нагоре по пътя, за да го посрещнат.
Габриел продължаваше да върви.
— Казвам ти да спреш! Спри веднага или ще стрелям!
Чу се тропот и той се обърна навреме, за да види как кучето вълча порода, освободено от каишката си, се носи към него, подобно на лавина. Зад него се виждаше пазачът с автомат в ръце.
Габриел се поколеба за частица от секундата. Кой да е пръв? Кучето или човекът? Човекът имаше пушка, а кучето — зъби, които можеха да пречупят гръбнака му. Докато кучето с огромни подскоци се носеше към него, той вдигна „Беретата“ с едната си ръка и стреля покрай него към господаря му. Изстрелът го улучи точно в гърдите и той се строполи на пътя.
Кучето се хвърли с главата напред върху гърдите на Габриел и го събори на земята. Падайки на замръзналата пътека, дясната му ръка се удари в земята и той изпусна „Беретата“.
Кучето мигновено се хвърли към гърлото на Габриел. Той вдигна лявата ръка пред лицето си да се защити и то налетя на нея. Габриел изкрещя, когато зъбите му разкъсаха защитата на якето и се забиха в плътта в долната част на ръката му. Кучето ръмжеше и мяташе огромната си глава, опитвайки се да отмахне ръката му и да се докопа до меката плът на шията му. Габриел неистово биеше земята с дясната си ръка, търсейки изпуснатата „Берета“.
Кучето заби още по-дълбоко зъбите си и счупи костта.
Габриел изпищя от болка. Тя наистина беше по-страшна от всичко останало, което му бяха причинили главорезите на Геслер. Още веднъж помете земята наоколо с ръката си. Този път напипа дръжката на „Беретата“.