Селската къща се намираше точно над тясното заливче на прилива, ниска и стабилна и солидна като кораб, с хубава двукрила врата и прозорци с бели щори. Габриел се завърна в понеделник. Картината — холандска олтарна икона от четиринадесети век, изпратена чрез „Ишърууд — Изящни изкуства“, Сейнт Джеймс Парк, Лондон — пристигна в четвъртък. Тя лежеше като погребана в опаковъчен сандък от дебели борови дъски и две яки момчета, миришещи на обедната си бира, я пренесоха по тясното стълбище до ателието на Габриел. Той прогони дъха на бира, като отвори прозореца и пръсна малко освежител.
Без да бърза, разопакова картината. Тъй като бе много стара и крехка, тя бе сложена не в един сандък, а в два — вътрешен, който защитаваше конструкцията й, и външен, който й осигуряваше стабилна околна среда. Най-накрая махна подложката от пенопласт и покрова от защитна силиконова хартия и сложи картината на триножника си.
Представляваше централен олтарен триптих, около един метър дълга и шейсет сантиметра широка, рисунка с масло върху три свързани дъбови плоскости с вертикални дървесни жилки — почти несъмнено от балтийски дъб, предпочитаното от фламандските майстори дърво. В малък бележник записа диагнозата: много силно измятане напред на дървото, отделяне на втората и третата плоскост, изобилие от изтрити места и драскотини.
Ами ако на триножника беше поставено неговото тяло, вместо олтарната икона? Фрактура на долната челюст, пукната ябълчна кост вдясно, фрактура на лявата очна ябълка, нащърбени гръбначни прешлени, счупване на лъчевата кост на лявата ръка, причинено от жестоко кучешко ухапване, изискващо профилактично лечение с ваксина против бяс. Стотина шева за ремонт на повече от двайсет порезни рани и жестоки разкъсвания по лицето, остатъчни отоци и обезобразяване.
Искаше му се да можеше да направи за лицето си онова, което се канеше да направи за картината. Лекарите, които го бяха лекували в Тел Авив, бяха казали, че само времето ще възстанови естествената му външност. Бяха изминали три месеца, а той все още едва събираше кураж, за да погледне лицето си в огледалото. Освен това Габриел знаеше, че времето далеч не е най-верният приятел на едно петдесетгодишно лице.
* * *
През следващата седмица и половина той не правеше нищо друго, освен да чете. В своята лична колекция имаше няколко отлични книги, посветени на Роже, а и Джулиан бе достатъчно любезен да му изпрати два свои великолепни тома, и двата случайно написани на немски. Той ги разтвори на работната си маса и се покачи на висока твърда табуретка, като изви врат, подобно на мотоциклетист, и подпря с юмруци слепоочията си. От време на време вдигаше поглед и съзерцаваше картината върху триножника си или пък гледаше как по таванското прозорче се стичат дъждовни поточета. След това навеждаше поглед и продължаваше да чете.
Прочете Мартин Дейвис и Лорн Камбъл. Прочете Панофски и Хюлин, и Диекстра. И, разбира се, прочете втория том от огромното произведение на Фридландер, посветено на ранната холандска живопис. Как би могъл изобщо да реставрира картина, която имаше дори някаква далечна връзка с Роже, без преди това да се е консултирал с ерудирания Фридландер?
Докато работеше, от факс машината му с потракване излизаха изрезки от вестници — най-малко по една на ден, понякога и по две-три. Първоначално историята стана известна под името аферата „Ролф“, а след това неизбежно се превърна в Ролф-гейт. Първата статия беше поместена в „Нойе Цюрихер Цайтунг“, последваха го бернски и люцернски вестници, а след това дойде ред и на Женева. Не след дълго историята се разпространи и във Франция и Германия. Първият материал на английски се появи в Лондон, последван два дни по-късно от друг такъв в известен американски седмичник. Фактите бяха оскъдни, разказите умозрителни — добро четиво, но не точно добра журналистика. Имаше предположения, че Ролф е притежавал тайна колекция от картини, предположения, че е бил убит заради нея. Имаше и предпазливи намеци, че е замесен потайният швейцарски финансист Ото Геслер, макар че говорителят на Геслер ги отхвърли, наричайки ги злостни лъжи и клюки. Когато неговите адвокати започнаха да отправят неособено завоалирани заплахи за подвеждане под съдебна отговорност, вестниците бързо замлъкнаха.