— Смяташ ли, че някаква част от това богатство е все още там?
— Според мен, Габриел, по-голямата част си е все още там. От малкото, което ти ми каза, излиза, че май някои от тези картини може да са били в ръцете на Август Ролф.
— Вече не.
Ишърууд допи виното си и погледът му бавно се насочи към огъня:
— Мисля, че е твой ред да говориш, Габриел. Разкажи ми всичко. И никакви лъжи този път! Вече съм прекалено стар, за да ме лъжат.
Навън отново валеше. По обратния път към галерията двамата се скриха заедно под чадъра на Ишърууд, подобно на участници в погребално шествие. Габриел бе разказал всичко на Ишърууд — от това как бе открил трупа на Ролф до експлозията в галерията на Вернер Мюлер в Париж. Ишърууд беше изпил още две чаши „Медок“, чието въздействие си личеше по прекалено нехайната му походка.
— Шамрон — тихо произнесе Ишърууд, гласът му бе изпълнен с презрение. — Трябваше да се досетя, че това копеле има нещо общо. Смятах, че този път веднъж завинаги са го пратили в пенсия.
— Винаги намират причина да го върнат.
— Казват, че тази Анна Ролф е истинска примадона.
— Има с какво да се похвали.
— Ще ти дам един съвет, момчето ми: приеми, че тя знае за баща си и за неговата колекция повече, отколкото ти казва. Дъщерите проявяват голяма склонност да защитават бащите си, дори когато ги смятат за истински негодници.
— Ще се постарая да го запомня.
— Може да е само обикновена кражба на произведения на изкуството.
— Оставили са една картина на Рафаел да виси на стената във всекидневната и вдигнаха във въздуха галерията на човека, който надзираваше колекцията. Не виждам нищо обикновено в случилото се.
— Разбирам накъде биеш — отвърна Ишърууд. — Всъщност единственото сигурно нещо в тази отвратителна история са самите картини.
— Не ми е приятно да ти го казвам, Джулиан, но картините не могат да говорят. Освен това колекцията я няма.
— Картините не могат да говорят, но техният произход може. Несъмнено Август Ролф е приемал много присърце тази колекция. Дори да е придобил тези картини при някакви не съвсем идеални обстоятелства, със сигурност е настоял да знае произхода на всяка от тях. В края на краищата произходът е всичко.
— И ако мога да открия произхода им?
— Тогава ще мога да ти кажа дали той е бил легитимен колекционер или стар негодник, клечащ върху хранилище, пълно с плячкосани картини.
Габриел смяташе да го остави на Дюк Стрийт, но Ишърууд го хвана за лакътя и го задърпа през пасажа към Мейсънс Ярд.
— Ела с мен. Има още едно нещо, което искам да ти покажа.
Когато влязоха в галерията, Ирина веднага разпозна издайническите последици от полетия с алкохол обяд. Тя връчи на Ишърууд купчина телефонни съобщения и се зае с кафеварката. В кабинета си той отвори личния си сейф и извади от него две неща — скица на момче и фотокопие на стар документ, състоящ се от няколко страници. Вдигна скицата пред очите на Габриел:
— Нещо познато?
— Струва ми се, че не.
— Обектът съм аз. Художникът е Пабло Пикасо. Взех скицата със себе си, когато напуснах Франция.
— А документът?
— И него носех със себе си. Баща ми ми го даде точно преди да тръгна с двамата баски. Това е подробен списък на всички картини от неговата частна колекция и професионален опис, написан със собствената му ръка. Това е копие, разбира се. Оригиналът днес е в ужасно състояние. — Връчи списъка на Габриел. — Не знам колко далеч смяташ да отидеш с този случай, но ако попаднеш случайно на някоя от тези картини, ще ми кажеш, нали, приятел?
Габриел пъхна списъка в горния джоб на сакото си.
— Закъде заминаваш сега?
— Не съм сигурен.
— В Лион има един човек, с когото трябва да говориш. Той ми помогна малко, когато правех проучвания за книгата. Ако Август Ролф има кал под ноктите си, този човек ще знае.
Ишърууд прерови бележника си и даде на Габриел телефонните номера.
20.
Лондон
Зад ъгъла до „Изящни изкуства — Ишърууд“, на Джърмин Стрийт, един русокос мъж седеше зад кормилото на закрит роувър и слушаше радио. В продължение на пет дни той бе наблюдавал търговеца на картини. Беше го следил, докато отиваше на пиянските си обеди. Следеше го, когато се прибираше нощем у дома, в Южен Кенсингтън. Дори се бе представил за потенциален купувач, за да пъхне две малки предавател-чета в кабинета на търговеца. Те излъчваха слаб аналогов сигнал на обикновена FM дължина. Мъжът използваше радиото, за да следи излъчването. Десет минути по-късно, когато разговорът приключи, той извади клетъчния си телефон и набра един номер в Цюрих.