В края на папката имаше две снимки. Първата беше направил Габриел — на мъжа, който влизаше в галерията в Париж. На втората се виждаха група мъже в пустинна местност. Едно от лицата бе обградено с кръгче. Габриел дълго време сравнява двете снимки. След това вдигна телефонната слушалка и потърси Шамрон в Тел Авив.
— Имам странното усещане, че и по-рано съм срещал този човек — каза му той.
Очакваше Шамрон да се изненада от тази забележка. Но вместо това, Стареца му каза да стои близо до факс машината и затвори телефона.
През 1988 година Габриел Алон проведе една от най-забележителните операции в историята на Израелското разузнаване: убийството на втория човек на ООП — Абу Джихад. Беше водил продължително и опасно наблюдение на вилата на палестинеца в Тунис и бе обучил елитния си екип в импровизиран лагер в пустинята Негев. А след това в една топла априлска нощ той заведе екипа от командоси в къщата на Абу Джихад и го застреля пред очите на жена му и децата му. Спомняйки си сега за онази нощ, той сякаш отново виждаше омразата в тъмните им очи.
Осемнайсет месеца след убийството екип от британски разузнавачи и офицери на СВВС, участващи в антитерористични акции срещу ИРА, пристигна в Тел Авив, за да изучи тактиката на израелците. Ари Шамрон извика Габриел в Академията и му нареди по време на официалния обяд да изнесе лекция за туниската операция. Сред присъстващите на лекцията беше и един лейтенант от СВВС.
Онова, което излезе от факс машината, беше снимка. Беше направена след официалния обяд, за да запечата духа на сътрудничество между секретните бойци на двете държави. Габриел, който винаги избягваше да бъде сниман, носеше слънчеви очила и широкопола шапка, за да скрие самоличността си. Мъжът до него се взираше право в обектива на камерата. Габриел внимателно огледа лицето му.
Това беше Кристофър Келър.
24.
Мюнхен • Цюрих
Куриерът очакваше Габриел на входа на летището в Мюнхен. Имаше коса с цвят на карамел и носеше фирмен надпис: „Г-н Крамер — Хелър Ентърпрайсис“. Габриел го последва през терминала и през автомобилния паркинг в снежната виелица, докато стигнаха до тъмносин мерцедес седан.
— В жабката има „Берета“, а на задната седалка — малко пушени гърди.
— Вие, куриер, мислите за всичко.
— Живеем, за да служим. — Той подаде ключовете на Габриел. — Bon voyage.
Габриел седна зад кормилото и запали мотора. Десет минути по-късно той се носеше по шосе Т54 обратно към Цюрих.
Швейцарците са нетолерантно племе, притежаващо почти животински инстинкт да открива чуждите елементи. За всяко необичайно нещо се съобщава в полицията, независимо колко е незначително. Всъщност швейцарското гражданство е толкова зорко, че чуждите разузнавателни служби, работещи в страната, го смятат за вторите Секретни служби. Не забравяйки този факт, Габриел се постара да изглежда като в свои води, докато вървеше от колата си към вилата на Август Ролф.
Спомни си за една операция на Офиса отпреди няколко години. Екип от агенти беше изпратен в Швейцария да постави бръмбари в апартамента на заподозрян арабски терорист, живеещ в малък град близо до Берн. Една стара дама забелязала екипа пред жилищния блок на арабина и се обадила в полицията, за да съобщи за група подозрителни лица в околността. Няколко минути по-късно екипът беше арестуван и новината за това фиаско обиколи целия свят.
Той се изкачи по склона на Розенбюлвег. Пред погледа му се появи познатият силует на вилата на Ролф с нейните кули и извисяващ се портик. Мина някаква кола, оставяйки две черни ивици в пресния сняг.
Набра кода на автоматичната входна система. Зумерът зави, резето щракна. Той отвори портата и се заизкачва по стълбите. Две минути по-късно се намираше вътре във вилата, като прекосяваше с тежки стъпки сумрачното преддверие с малко джобно фенерче в едната ръка и „Берета“ в другата.
В коридора на втория етаж бе абсолютно тъмно. Габриел се придвижваше напред след тъничкия лъч на фенерчето. Кабинетът трябва да беше вляво, както му бе казала Анна — с изглед към улицата, първата врата след бюста. Габриел завъртя топката на вратата. Заключена. Ама разбира се. Извади чифт метални инструменти от джоба на сакото си. Господи, колко ли дълго бе продължило това? Академията, цели сто години по-рано. Той беше зелен новобранец, а Шамрон през цялото време висеше над главата му и крещеше обидни думи в ухото му: