Мисълта да напусне Цюрих с празни ръце след едно толкова трудно и опасно пътуване бе изключително оскърбителна за Габриел. Имаше две възможни обяснения за липсата на документите. Номер едно: вече бяха взети — от Ролф или от някой като Вернер Мюлер. Номер две: Ролф някак си ги бе сложил не на място. Това със сигурност беше възможно. Той бе стар човек. Старците правят грешки. Спомените избледняват. Става все по-трудно да разчетеш надписите върху папките.
Габриел реши обстойно да претърси бюрото.
Имаше четири чекмеджета за папки, по две от двете страни на бюрото, и той започна с горното ляво чекмедже. Следваше монотонна поредица от действия: изважда една отделна папка, внимателно оглежда съдържанието й, оставя я настрана, преминава към следващата.
Трябваха му трийсет минути, за да прегледа всичките четири чекмеджета.
Нищо.
Отвори чекмеджето в средата: писалки, моливи, скъсани листчета, флаконче с лепило, машинка за изваждане на книговезки телчета. Миниатюрен магнетофон. Габриел го взе в ръце и го разгледа внимателно на светлината на фенерчето. Вътре нямаше магнетофонна лента. Внимателно прегледа чекмеджето. Магнетофон има, няма ленти. Странно.
Затвори чекмеджето, седна на стола на Ролф и впери поглед в бюрото. Средното чекмедже… нещо не беше наред. Издърпа го, огледа го отвътре и отново го затвори. Отвори го, затвори го. Отвори го, затвори го…
Самото чекмедже видимо беше дълбоко около десет сантиметра, но отвътре изглеждаше по-плитко. Пет сантиметра, пресметна Габриел, може би дори по-малко. Опита се напълно да извади чекмеджето от бюрото, но някакво зацепващо езиче пречеше. Дръпна още по-силно. Същият резултат.
Погледна часовника си. Във вилата беше от четиридесет и пет минути, може би по-дълго, отколкото бе разумно. Ето че сега имаше две възможности: да си тръгне или да се довери на инстинкта си.
Изправи се, сграбчи чекмеджето с две ръце и го задърпа с всички сили. Езичето поддаде, чекмеджето падна и съдържанието му се разсипа на пода.
Габриел вдигна вече празното чекмедже и го обърна обратно. Солидно, добре сглобено, ненормално тежко. Внимателно огледа дъното му. Беше доста дебело, може би около два и половина сантиметра.
Да си тръгне или да се довери на инстинкта си?
Не виждаше никакъв приличен начин да се справи с положението, не и щом се налагаше бързо да получи отговора. Той облегна чекмеджето отстрани на бюрото и го нагласи под ъгъл. После вдигна крак и го стовари върху него с всички сили. Веднъж, два пъти, трети път, докато започнаха да хвърчат трески.
Основата на чекмеджето бе съставена не от една, а от две дървени плоскости, една върху друга. Между тях имаше голям квадратен плик, пожълтял от времето, закрепен с малко парче разнищена връв. Историята на картините? Всичко това изглеждаше като един ужасно сложен начин да бъде скрита. Габриел отмахна треските и взе плика в ръце. Пръстите му затрепераха, когато разви канапа и отвори плика.
Извади съдържанието му — снопче документи от стара копирна хартия — и го постави на бюрото. Внимателно ги прегледа, сякаш се опасяваше да не се разпаднат от докосването му. Крони… песети… ескудо… лири. Това бяха документи за банкови преводи и финансови сделки от времето на войната. Погледна датите. Първата сделка — прехвърлянето на няколко хиляди швейцарски франка в „Юниън Банк ъф Стокхолм“ — бе осъществена през февруари 1942 година. Последната — прехвърлянето на суми в „Банк ъф Лисабон“ — бе осъществена през юни 1944 година.
Той остави настрана документите. Следваше един отделен лист гладка бяла хартия, без фирмена „шапка“.
Отляво имаше списък с имена, всичките немски. Вдясно срещу тях се виждаше съответен списък с дванайсетцифрови числа. Габриел прочете първите няколко реда:
КАРЛ МАЙЕР — 551829651318
МАНФРЕД КЬОНИГ — 948628486948
ЙОЗЕФ ФРИШ — 268349874625
Той събра документите и отвори плика. Опита се да ги прибере обратно в него, но нещо на дъното му попречи. Пъхна пръсти вътре и го извади.