— Влизала ли си в къщата на баща ти?
Тя поклати отрицателно глава:
— Когато пристигнах там, видях двама мъже да чакат отвън в паркирана кола. Отначало предположих, че това може да е частна охрана. След това обаче разбрах, че нещо не е наред.
— И какво направи?
— Не се чувствах в безопасност в колата, затова взех да обикалям наоколо, надявайки се да те открия, преди да се опиташ да влезеш в къщата. Изпуснала съм те, разбира се. След това чух алармата.
— Каза ли на някого, че пристигаш?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна. Защо питаш?
— Защото това обяснява много неща. Това означава, че вилата е под постоянно наблюдение. Това означава, че те знаят, че сме се върнали тук. Това означава, че са ме проследили до Рим. Те са ме следили през цялото време оттогава насам.
— Какво стана в къщата на баща ми?
Когато Габриел приключи разказа си, Анна каза:
— Намери ли най-после историята на картините?
— Беше изчезнала.
— Не е възможно.
— Някой трябва да я е докопал преди нас.
— Откри ли нещо друго?
Открих една снимка на баща ти заедно с Адолф Хитлер и Хайнрих Химлер — наслаждават се на гледката от „Бергхоф“ в Берхтесгаден.
— Не — отвърна Габриел. — Не открих нищо друго.
— Сигурен ли си в това? Не се ли възползва от възможността да се поровиш в личните книжа на баща ми?
Габриел пренебрегна въпроса й:
— Баща ти пушеше ли?
— Защо това има значение сега?
— Просто отговори на въпроса ми, моля те. Пушеше ли баща ти?
— Да, баща ми пушеше!
— Какви цигари?
— „Бенсън и Хеджис“.
— А някога пушил ли е „Силк Кътс“?
— Той имаше много консервативни навици.
— А някой друг от къщата?
— Не се сещам за такъв. Защо ме питаш?
— Защото някой напоследък е пушил „Силк Кътс“ в кабинета на баща ти.
Стигнаха до езерото. Анна спря колата до тротоара:
— Къде отиваме?
— Ти се връщаш обратно в Португалия.
— Не, няма. В тази работа сме заедно или въобще не участвам. — Тя запали мотора. — Къде отиваме?
26.
Лион
На някои хора може да им се свиди да инсталират в дома си записващо устройство с акустичен вход. Професор Емил Жакоби не беше от тях. Неговата работа беше неговият живот и почти не му оставаше време за нищо друго; със сигурност нищо, което би го накарало да се смути, ако го чуеше, запечатано на магнетофонна лента.
В своя апартамент на Рю Лантерн той приемаше непрекъснат поток от посетители: хора с неприятни спомени за миналото, с истории за войната, които бяха чули. Точно предишната седмица една стара жена му бе разказала за влак, който спрял край нейното село през 1944 година. Тя и група нейни приятели играели на поляната до релсите, когато чули стенания и драскане откъм товарните вагони. Приближили се и видели, че там има хора: нещастни, жалки, молещи за храна и вода. Старицата сега осъзнаваше, че това са били евреи… и че нейната страна бе позволила на нацистите да използват железопътните линии, за да превозват човешки товар до лагерите на смъртта на Изток.
Ако Жакоби се бе опитал да документира нейната история, като си води записки, нямаше да успее да я пресъздаде изцяло. Ако бе поставил магнетофон пред нея, тя можеше да се смути. Той знаеше от опит, че повечето възрастни хора стават нервни при вида на магнетофони и видеокамери. И затова двамата седнаха като стари приятели сред комфортния безпорядък в дома му и старата жена разказа историята си, без да се разсейва от присъствието на тетрадката му със записки или от някой видим магнетофон. Секретното записващо устройство на Жакоби бе уловило всяка нейна дума.
Сега професорът слушаше записа. Както обикновено, звукът бе пуснат доста силно. Беше открил, че това му помага да се съсредоточи, тъй като заглушаваше шума, който вдигаха студентите, живеещи в съседния апартамент, както и шума от улицата. Гласът, който излизаше от машината, не беше на старата жена. Това бе мъжки глас: на мъжа, който бе идвал предишния ден. Габриел Алон. Удивителна история — тази за Август Ролф и неговата изчезнала колекция от картини. Жакоби бе обещал на израелеца да не казва на никого за техния разговор, но когато историята излезеше наяве, което според Жакоби със сигурност щеше да се случи накрая, той щеше да има идеалната възможност да пише за нея. Жакоби отново щеше да има възможност да насини окото на своя смъртен враг — финансовата олигархия на Цюрих. Неговата популярност в родната му страна щеше да се срине до нови, още по-големи дълбини. Това му доставяше удоволствие. Прочистването на клоаката си е мръсна работа.