Сега Емил Жакоби бе погълнат от историята така, както бе станало и първия път, когато я бе слушал; толкова беше погълнат от нея, че не успя да забележи фигурата, която се промъкна в апартамента му… докато не стана твърде късно. Жакоби отвори уста да извика за помощ, но непознатият заглуши вика му с желязната си хватка. Професорът зърна как острието на ножа блесна, подобно на волтова дъга, насочвайки се към него, и усети режеща болка в основата на гърлото си. Последното нещо, което видя, беше убиецът, който пъхна магнетофончето в джоба си и излезе от стаята.
27.
Виена
Когато стигнаха до западните покрайнини на Виена, Габриел трябваше здраво да стисне кормилото, за да не треперят ръцете му. Не беше идвал в града от нощта, когато избухна бомбата — една нощ на пожар и кръв и на хиляда лъжи. Чу вой на сирена и не бе сигурен дали е реална, или е просто част от спомените му, докато сините светлини на една линейка не блеснаха в огледалото на колата. Габриел спря колата до тротоара, а сърцето му яростно се блъскаше в гърдите. Спомни си как бе пътувал с Леа в линейката, молейки се да бъде избавена от болката на изгарянията, независимо на каква цена. Спомни си как беше седял до раздробеното тяло на сина си, докато в съседната стая шефът на Австрийските секретни служби крещеше на Ари Шамрон, че е превърнал центъра на Виена във военна зона.
Отново се присъедини към потока от коли. Дисциплината на шофьора му помогна да овладее бурните си емоции. Пет минути по-късно, в квартал „Щефансдом“, Габриел спря пред магазинче за сувенири. Анна отвори очи:
— Къде отиваш?
— Чакай ме тук.
Той влезе в магазинчето и след малко се върна с пластмасова чантичка за пазаруване в ръка. Подаде я на Анна. Тя извади и двете покупки: чифт големи слънчеви очила и бейзболна шапка с надпис „Виена“ отпред.
— Какво трябва да правя с тези неща?
— Спомняш ли си какво се случи на Лисабонското летище в нощта, когато ми показа изчезналата колекция на баща ти?
— Това беше дълга нощ, Габриел. Припомни ми.
— Една жена те спря и поиска автограф.
— Непрекъснато се случва.
— Именно. Сложи ги.
Тя си сложи очилата и прибра косата си под шапката. Огледа се за миг в огледалцето на пудриерата си, а после се обърна към него:
— Как изглеждам?
— Като известна личност, която се опитва да се скрие зад големи тъмни очила и тъпа шапка — уморено отвърна той. — Но засега ще трябва да се задоволим с това.
Спряха пред един хотел на Вайбурггасе, наречен „Императрица Елизабет“, и се регистрираха под името Шмит. Дадоха им стая, в която подът имаше цвят на мед. Анна се тръшна на леглото, както си беше с очилата и шапката.
Габриел отиде в банята и дълго гледа лицето си в огледалото. Вдигна дясната ръка до лицето си, замириса му на барут и огън и си представи лицата на двамата мъже, които беше убил във вилата на Ролф в Цюрих. Пусна топлата вода и изми ръцете и врата си. Изведнъж банята се изпълни с призраци — смъртнобледи, безжизнени мъже с дупки от куршуми по лицата и гърдите. Той погледна надолу и видя, че умивалникът е пълен с тяхната кръв. Избърса ръцете си с хавлиена кърпа, но това не помогна — кръвта остана. После помещението започна да се върти в кръг и Габриел падна на колене върху тоалетната чиния.
Когато се върна в спалнята, Анна лежеше със затворени очи.
— Добре ли си? — промълви тя.
— Излизам. Ти стой тук. Няма да отваряш вратата на никого, освен на мен.
— Няма да се бавиш, нали?
— Не много.
— Ще те чакам до късно — каза Анна, унасяйки се в сън.
— Както искаш.
След това тя заспа. Габриел я зави с едно одеяло и излезе.
Долу, във фоайето, той каза на прекалено услужливия виенски администратор, че никой не бива да безпокои фрау Шмит. Онзи кимна енергично, сякаш искаше да създаде впечатлението, че е готов да рискува живота си, ако се наложи да попречи на някого да прекъсне почивката на фрау Шмит. Габриел остави няколко шилинга върху плота, побутна ги към него и излезе.
Отиде на Щефанплац, като пътьом проверяваше дали не го следят и запаметяваше лицата на хората наоколо. После влезе в катедралата и бавно тръгна сред туристите през главния кораб, докато стигна до един страничен олтар. Вдигна очи към олтарната икона, изобразяваща мъченичеството на свети Стефан. Габриел бе завършил реставрацията на картината в нощта, когато в колата на Леа избухна бомба. Беше свършил добра работа. Само когато наклонеше глава на една страна, за да се види ефектът при страничното осветление, можеше да забележи разликата между своята намеса и оригинала.