Лавон приготви следващата си чашка кафе с благоговението на истински виенчанин: точно определено количество гъста сметана, захар — колкото да смекчи горчивата жилка. Габриел си го представи в неговия защитен апартамент в Париж, как преживява само с минерална вода и слаб чай, защото увреденият му стомах не понася нищо друго.
— След Сталинград вътре в Германия всичко се промени. Дори искрено вярващите в победата знаеха, че това е краят. Руснаците прииждаха от изток, нахлуването от запад бе неизбежно. Всеки, който беше натрупал богатство от войната, отчаяно се бореше да запази това богатство. И към кого според теб се обръщаше за помощ?
— Към швейцарските банкери.
— И Август Ролф трябва да е бил в уникалната позиция да трупа капитал от поврата във войната. От тези документи като че ли излиза, че той е бил важен агент на Шеленберг. Подозирам, че нацистките шефове трябва да са ценили много високо хер Ролф.
— Някой, на когото са могли да разчитат да се погрижи за парите им?
— Техните пари. Техните откраднати съкровища. Всичко.
— Ами какво ще кажеш за списъка с имената и номера на банкови сметки?
— Според мен трябва да приемем, че това са немски клиенти. Ще ги проверя в нашата база данни, за да разберем дали не са известни членове на СС и на Нацистката партия, но подозирам, че това са псевдоними.
— Възможно ли е тези сметки да са регистрирани и някъде другаде в банковите папки?
Лавон поклати отрицателно глава:
— Както е обичайно, истинската самоличност на собствениците на секретни банкови сметки е известна само на висши служители на една банка. Колкото по-известен е клиентът, толкова по-малко хора знаят името, съответстващо на номера на сметката. Ако тези банкови сметки са принадлежали на нацисти, съмнявам се, че за тях е знаел някой друг, освен Ролф.
— Щом е запазил списъка през всичките тези години, това означава ли, че сметките все още съществуват?
— Предполагам, че е възможно. В много голяма степен зависи от това кой е бил собственикът им. Ако собственикът на банковата сметка е успял да се измъкне от Германия в края на войната, тогава се съмнявам, че сметката му все още съществува. Но ако собственикът е бил арестуван от съюзниците…
— Тогава е възможно неговите пари и ценности да са все още в трезора на банката на Ролф.
— Възможно, но малко вероятно.
Лавон събра документите и снимките и ги пъхна обратно в плика. После вдигна поглед към Габриел и каза:
— Аз отговорих на всичките ти въпроси. Сега е време и ти да отговориш на някои от моите.
— Какво искаш да знаеш?
— Всъщност само едно нещо — отвърна Лавон, като вдигна високо плика. — Бих искал да знам какво, по дяволите, правиш ти със секретните папки на Август Ролф?
Лавон не харесваше нищо повече от една хубава история. Винаги е било така. По време на операцията „Черният септември“ двамата бяха споделяли близостта на лишените от сън: Лавон не можеше да спи заради болките в стомаха, Габриел — заради неспокойната си съвест. Габриел си го представи — съвсем измършавял, седнал със скръстени крака на пода, пита какво е усещането да убиваш. И Габриел беше споделил това с него — защото имаше нужда да каже на някого.
— Няма Бог на този свят — бе рекъл Лавон. — Има само Шамрон. Шамрон решава кой ще живее и кой ще умре. И праща момчета като теб да изпълнят ужасната му мъст.
И сега, както тогава, Лавон не гледаше Габриел, докато той разказваше своята история. Беше вперил поглед в ръцете си и непрекъснато въртеше запалката между подвижните си кутрета, докато Габриел свърши.
— Имаш ли списък на картините, които са били взети от тайното хранилище?
— Имам, но не знам доколко е точен.
— В Ню Йорк има един човек. Той е посветил живота си на темата за откраднатите от нацистите произведения на изкуството. Познава съдържанието на всяка открадната колекция, на всеки банков превод, знае за всяко намерено произведение, за всяко липсващо все още. Ако някой знае нещо за колекционерските навици на Август Ролф, то това е той.
— Действай тихо, Ели. Много тихо.
— Скъпи ми Габриел, аз не знам друг начин.
Облякоха палтата си и Лавон го съпроводи през Юденплац.
— Дъщерята знае ли нещо по този въпрос?
— Все още не.
— Не ти завиждам. Ще ти се обадя, когато науча нещо от моя приятел в Ню Йорк. А междувременно иди в хотела и си дай малко почивка. Не изглеждаш добре.