— Не, но ти го имаш.
— За какво говориш, Ели?
— За снимките и банковите документи, които си намерил в бюрото му. За връзката му с Валтер Шеленберг. Фамилия Ролф е колекционирала поколения наред. Ролф е имал много добри връзки. Знаел е какво преминава през границата на Франция и е поискал своя „пай“ от голямата баница.
— А Валтер Шеленберг е търсел начин да компенсира частния си банкер в Цюрих.
— Наистина — рече Лавон. — Плащане за извършените услуги.
Габриел се облегна назад и затвори очи.
— Какво следва, Габриел?
— Време е за един разговор, от който се страхувах.
Когато Габриел се върна горе в стаята, Анна започваше да се разбужда. Той леко разтърси рамото й и тя седна стреснато в леглото, подобно на объркано дете в непозната обстановка. Попита го колко е часът и той й отговори, че е рано вечерта.
Когато тя се събуди напълно, той дръпна един стол до долния край на леглото и седна. Не бе светнал лампата; нямаше желание да види лицето й. Тя седеше с изправен гръб, с кръстосани крака, увита до раменете в завивките. Взираше се в него така, че дори в тъмнината Габриел усещаше неотклонно вторачения й поглед.
Разказа й за произхода на тайната колекция на баща й. Каза й какво бе научил от Емил Жакоби, както и това, че професорът е бил убит предишната нощ в апартамента си в Лион. Най-накрая й разказа за документите, които беше намерил в бюрото на баща й — документи, които го свързваха с Валтер Шеленберг, главния шпионин на Хитлер.
Когато приключи, той сложи снимките на леглото и влезе в банята, за да й даде възможност за миг да остане сама. Чу щракването на ключа на нощната лампа и зърна светлината, процеждаща се под вратата на банята. Пусна водата да тече в умивалника и започна бавно да брои наум. Когато измина достатъчно време, Габриел се върна в спалнята. Намери я, свита на кълбо, тялото й безмълвно се тресеше, ръката й стискаше снимката, на която баща й се наслаждаваше на гледката в Берхтесгаден заедно с Адолф Хитлер и Хайнрих Химлер.
Габриел измъкна снимката от ръката й, преди тя да успее да я унищожи. После сложи длан на главата й и я погали по косата. Най-накрая плачът й стана доловим. Анна се задави и започна да кашля — кашлица на закоравял пушач, която я остави без дъх.
Най-накрая вдигна поглед към Габриел.
— Ако майка ми някога бе видяла тази снимка… — Анна се поколеба, устата й остана отворена, сълзи се стичаха по бузите й. — Тя е щяла да…
Но Габриел притисна с длан устните й, преди да успее да произнесе тези думи. Не искаше тя да каже останалото. Нямаше нужда. Ако майка й бе видяла тази снимка, щяла е да се самоубие, помисли си той. Щяла е да изкопае собствения си гроб, да пъхне дулото в устата си и да се самоубие.
Този път бе ред на Анна да се оттегли в банята. Когато се върна, изглеждаше спокойна, но очите й бяха подути и зачервени, а лицето й — пребледняло като платно. Седна на края на леглото, като държеше в ръка документите и снимките.
— Какво е това?
— Прилича ми на списък с номера на секретни банкови сметки.
— Чии са банковите сметки?
— Имената са немски. Можем само да предполагаме кои хора реално стоят зад тях.
Тя внимателно прегледа списъка, сбърчила вежди.
— Майка ми е родена на Коледа 1933 година. Казвала ли съм ти това?
— Рождената дата на майка ти никога не е стояла между нас, Анна. Защо сега е на дневен ред?
Тя му подаде списъка:
— Погледни последното име.
Габриел взе списъка от ръката й. Погледът му спря на последното име и номер: Алоис Ритер 251233126.
Вдигна очи към нея:
— И какво от това?
— Не е ли интересно, че мъж със същите инициали като на баща ми има банкова сметка с номер, в който първите шест числа съответстват на рождения ден на майка ми?
Той отново погледна списъка: Алоис Ритер… АР… 251233… Коледа 1933…
Свали листа и погледна Анна:
— А какво ще кажеш за последните три цифри? Според теб означават ли нещо?
— Опасявам се, че не.
Габриел погледна числата и затвори очи. 126… Някъде по някое време със сигурност бе видял числото във връзка с този случай. Беше прокълнат да има безупречна памет. Никога нищо не забравяше. Мазките на четката, с които бе възстановил иконата на свети Стефан в катедралата. Мелодията, която свиреха по радиото в нощта, когато бе избягал от Нийдердорф, след като бе убил Али Хамиди. Мириса на маслини по устните на Леа, когато я бе целунал на сбогуване за последен път.