После, след миг, си спомни и мястото, където бе видял числото 126.
Анна винаги носеше със себе си снимка на брат си. Това бе последната му снимка — води в един етап от Обиколката на Швейцария в следобеда, когато загива. Габриел беше видял същата снимка в бюрото на Август Ролф. Погледна номера, прикрепен към рамката на велосипеда, както и този на гърба на фланелката на момчето: 126.
— Както изглежда, ще се връщаме в Цюрих.
— Ще трябва да направим нещо за паспорта ти. И за външността ти.
— Какво му има на паспорта ми?
— В него е вписано името ти.
— А какво й има на външността ми?
— Абсолютно нищо. Там е проблемът.
Той вдигна телефонната слушалка и набра един номер.
Момичето, което се казваше Хана Ландау, пристигна в хотелската стая в десет часа същата вечер. Носеше гривни и ухаеше на жасмин. Чантата в ръката й доста приличаше на онази, в която Габриел слагаше четките и боите си. Тя поговори малко с Габриел, а после хвана Анна за ръка, замъкна я в банята и затвори вратата.
След един час Анна се появи отново. Дългата й до раменете руса коса бе подстригана късо и бе боядисана черна; зелените й очи бяха станали сини с помощта на козметични лещи. Преобразяването й наистина бе забележително. Все едно че беше друга жена.
— Одобрявате ли? — попита Хана Ландау.
— Направи снимката.
Израелското момиче направи пет-шест снимки на Анна с фотоапарат „Полароид“ и сложи негативите на леглото, за да ги види Габриел. Когато приключиха с проявяването, Габриел каза:
— Ето тази.
Хана поклати отрицателно глава:
— Не, според мен ето тази.
Тя грабна снимката и без да дочака одобрението на Габриел, се върна в банята. Анна седна пред тоалетката и прекара дълго време, изучавайки външността си в огледалото.
След двайсет минути Хана излезе. Показа работата си на Габриел, после прекоси стаята и пусна паспорта върху тоалетката пред Анна.
— Моите поздравления, мис Ролф. Вече сте австрийска гражданка.
29.
Цюрих
На половината път между Централна гара и Цюрихзее се намира Парадеплац — епицентърът на швейцарското банкерство. Управленията-близнаци на „Креди Сюис“ и „Юниън Банк ъф Суитзерланд“ се гледат свирепо, подобно на професионални боксьори над обширното пространство, настлано със сиви тухли. Те са двата гиганта на швейцарското банково дело и се числят сред най-могъщите в света. В тяхната сянка, нагоре и надолу по Банхофщрасе, се намират други големи банки и влиятелни финансови институции, открояващи се с ярките си табели и излъскани стъклени врати. Но банките, които малцина забелязват, са пръснати в тихите странични улици и улички между Банхофщрасе и река Сил. Това са частните параклиси на швейцарското банкерство, местата, където някои хора могат да се молят или да изповядват греховете си в пълна тайна. Швейцарският закон позволява на тези банки да не изискват депозити. Те са свободни да се наричат банки, ако искат, но това не е задължително. Трудно е да ги откриете, много вероятно е да не ги забележите, те са се сгушили в модерни офиссгради или в малки стаички в старите градски къщи. Някои са с десетки служители, в други работят само шепа хора. Това са частни банки в пълния смисъл на думата. Тъкмо оттам на следващата сутрин Габриел и Анна Ролф започнаха своето търсене.
Тя го хвана под ръка и го задърпа напред по Банхофщрасе. Това беше нейният град; сега тя владееше положението. Габриел наблюдаваше лицата на минувачите, за да се убеди, че не са я разпознали. Ако някой можеше да я забележи някъде по света, това бе именно тук. Никой не я погледна повече от веднъж. Бързите разкрасителни процедури на Хана Ландау явно даваха резултат.
— Откъде започваме? — попита Габриел.
— Като повечето швейцарски банкери, баща ми имаше професионални сметки в други швейцарски банки.
— Задочни сметки?
— Точно така. Ще започнем с онези, с които е работил, доколкото знам.
— Ами ако сметката му не е в Цюрих? Ако е в Женева?
— Баща ми беше гражданин на Цюрих до мозъка на костите си. И през ум не би му минало да предаде свои пари или имущество в ръцете на някакъв си французин в Женева.
— Дори и да намерим сметката, няма никаква гаранция, че ще получим достъп до нея.
— Така е. Една банкова сметка е дотолкова засекретена, колкото иска собственикът й. Може да ни трябва само един номер, за да получим достъп. Може да ни трябва парола. Може да ни покажат вратата. Но си струва да опитаме, нали така? Нека да започнем оттук.