Без всякакво предупреждение тя смени посоката, като се втурна по Банхофщрасе пред един забързан трамвай, теглейки Габриел за ръката. После навлязоха в по-малка улица, наречена „Баренгасе“, и спряха пред една обикновена врата. Над нея имаше охранителна камера, а на каменната стена се виждаше месингова табелка, толкова малка, че бе почти незабележима: „Хофман & Век“, „Баренгасе“ 43.
Тя натисна копчето на звънеца и зачака вратата да се отвори. Пет минути по-късно двамата бяха отново на улицата на път към следващата банка в списъка на Анна. Тук представлението продължи малко по-дълго — седем минути според преценката на Габриел, — ала резултатът бе същият: отново на улицата с празни ръце.
Така и продължи. Всяко изпълнение представляваше лека вариация на една и съща тема. След като изтърпяваха огледа на охранителната камера, траещ минутка, биваха въвеждани във фоайето, където служител на банката предпазливо ги посрещаше. Анна поемаше разговора с него, водейки поредната схватка делово, но учтиво, на zurideutsch. Най-накрая ги придружаваха до „светая светих“ — вътрешния офис, където се пазеха секретните документи, и ги поканваха да седнат на столовете пред бюрото на банкера. След размяната на няколко безсмислени и учтиви фрази следваше дискретно покашляне, любезен намек да не му губят времето, а на Банхофщрасе времето със сигурност струваше пари.
След това Анна казваше:
— Бих искала да получа достъп до сметката на хер Алоис Ритер.
Пауза, натискане на няколко клавиша върху компютърна клавиатура, дълъг поглед в приглушено светещия монитор.
— Съжалявам, но се оказва, че при нас няма сметка на името на Алоис Ритер.
— Сигурен ли сте?
— Да, съвсем сигурен.
— Благодаря. Извинявайте, че загубих ценното ви време.
— Моля. Вземете нашата визитна картичка. Може би в бъдеще ще имате нужда от нашите услуги.
— Много сте любезен.
След като посетиха единайсет банки, двамата пиха кафе в малко заведение, наречено кафене „Бриош“. Габриел започваше да се изнервя. Вече близо два часа се мотаеха по Банхофщрасе. Не беше възможно още дълго да останат незабелязани.
Следващата им спирка беше „Бекер & Пул“, където бяха посрещнати от самия хер Бекер. Той беше много официален и суетлив и много плешив. Кабинетът му бе скучно сивкав и стерилен като операционна. Докато той се взираше в компютърния монитор, Габриел виждаше призрачните отражения на имена и цифри, препускащи по излъсканите стъкла на очилата му без рамки.
След миг на мълчалив размисъл той вдигна поглед и каза:
— Номерът на сметката, моля.
Анна го продиктува по памет: 251233126.
Бекер натисна един клавиш:
— Парола?
Габриел усети леко стягане в гърдите. Вдигна поглед и видя, че хер Бекер се е вторачил в него над компютърния терминал.
Анна леко се покашля и отговори:
— Адажио.
— Моля, последвайте ме.
Дребничкият банкер ги съпроводи до зала за съвещания с висок таван и дървена ламперия, в която имаше правоъгълна маса от опушено стъкло.
— Тук можем да ви осигурим по-добро уединение — каза той. — Моля, настанете се удобно. След малко ще ви донеса съдържанието на сейфа.
Когато се върна, Бекер носеше метален сейф.
— Според споразумението за тази сметка всеки, който ни представи точния номер и паролата, може да получи достъп до сейфовете — каза той и плъзна кутията по масата. — При мен са всички ключове.
— Разбирам — отвърна Анна.
Той си подсвиркваше тихичко, докато вадеше тежката връзка с ключове от джоба си и избираше подходящия. Намери го и го вдигна срещу светлината, за да провери гравираните цифри, после го пъхна в ключалката и отвори капака. Наоколо мигновено се разнесе мирис на гниеща хартия.
Бекер отстъпи на почтително разстояние.
— Има и втори сейф. Опасявам се, че е доста голям. Искате ли да видите и него?
Габриел и Анна се спогледаха над масата и едновременно казаха:
— Да.
Габриел изчака Бекер да излезе от стаята, преди да вдигне капака. Бяха всичко шестнайсет, спретнато навити на рула, покрити със защитни калъфи: Моне, Пикасо, Дега, Ван Гог, Мане, Тулуз-Лотрек, Реноар, Бонар, Сезан, великолепно голо тяло в покой от Вилар. Дори Габриел, който бе свикнал да работи с безценни произведения на изкуството, бе зашеметен само от тяхното количество. Колко ли много хора бяха търсили точно тези картини? В продължение на колко години? Колко ли много сълзи бяха пролети заради тяхната загуба? И ето ти ги сега тук, заключени в този сейф, в този банков трезор под Банхофщрасе. Колко удобно! Каква идеална логика!