— Можеш да спиш спокойно. Ако Анна Ролф бъде убита, няма да има изблици на национална скръб. Отказва дори да живее в Швейцария, а и самата тя безброй пъти едва не сложи край на живота си. Що се отнася до пресата, тя може да задава колкото си иска въпроси. Без факти, техните истории ще звучат като заговорнически сплетни. Пука ми единствено дали властите ще задават въпроси. И именно за това плащаме, Герхард… за да сме сигурни, че властите няма да задават въпроси.
— Трябва също така да ви предупредя, че Израелските секретни служби не играят според обичайните правила. Ако се прицелим в някой от техните агенти, те ще ни преследват.
— Аз не се страхувам от евреите, Герхард, ти също не бива да се страхуваш. Веднага се свържи с Антон Орсати. Ще прехвърля малко допълнителни средства в твоята работна сметка, както и нещичко отгоре в личната ти сметка. Смятай го за стимул да приключиш с този случай бързо и тихомълком.
— Не е необходимо, хер Геслер.
— Знам, че не е необходимо, но ти си спечели парите.
Петерсон набързо смени темата. Не обичаше да мисли прекалено много за пари. Това го караше да се чувства като проститутка.
— Наистина трябва да потеглям обратно за Цюрих, хер Геслер. Лошото време…
— Можеш да прекараш нощта тук.
— Не. Наистина трябва да се връщам.
— Както желаеш, Герхард.
— Може ли да ви задам един въпрос, хер Геслер?
— Разбира се.
— Познавахте ли хер Ролф?
— Да, добре го познавах. Някога бяхме с него много близки. Всъщност аз бях у тях в онази сутрин, когато жена му се самоуби. Тя сама си изкопа гроб и се застреля. Именно малката Анна откри трупа й. Ужасно нещо! Жалко, че и хер Ролф умря, но се налагаше. Нямаше нищо лично — чист бизнес. Ти наистина разбираш разликата между едното и другото, нали, Герхард?
33.
Лондон
Джулиан Ишърууд седеше зад бюрото си и прелистваше купчина книжа, когато чу тропота от колелата на товарен автомобил за доставки по тухличките на Мейсънс Ярд. Той отиде до прозореца и надникна навън. Мъж със син работен комбинезон слезе от предната пасажерска седалка и тръгна към вратата. След миг се чу воят на зумера.
— Ирина? Да си насрочила някакви доставки за днес?
— Не, мистър Ишърууд.
О, божичко!, помисли си Ишърууд. Не и отново!
— Ирина?
— Да, мистър Ишърууд?
— Нещо съм гладен, драга. Ще бъдеш ли така миличка да ми донесеш един кактусов плод от онзи великолепен магазин на „Пикадили“?
— Това е най-голямото ми желание, мистър Ишърууд. Мога ли да изпълня за вас и някакви други унизителни и безсмислени задачки?
— Не е нужно да се държиш така троснато, Ирина. Чаша чай — също. И няма защо да бързаш.
Нещо във външността на мъжа със синия работен комбинезон напомни на Ишърууд за онзи тип, който бе проверил къщата му за термити. Носеше обувки с гумени подметки и работеше с кроткото усърдие на медицинска сестра на нощно дежурство. В едната си ръка държеше някакво устройство с циферблати и стрелки, голямо колкото табакера, а в другата — дълга пръчка, подобна на мухобойка. Започна от складовете в приземния етаж, след това се премести в офиса на Ирина, после в този на Ишърууд и след това в изложбената зала. Най-накрая разглоби на части телефоните, компютрите и факс машината. След четиридесет и пет минути се върна в кабинета на Ишърууд и постави на бюрото му два миниатюрни предмета.
— Имахте бръмбари — каза той. — Сега вече са мъртви.
— Кой, за бога, ги е поставил тук?
— Това не е моя работа. Аз съм просто изтребителят. — Той се усмихна. — Долу ви чака някой, който иска да поговори с вас.
Ишърууд го поведе през претъпканите складови помещения към товарната площадка. Отвори вратата и камионът за доставки влезе вътре.
— Затвори вратата! — рече мъжът със синия работен комбинезон.
Ишърууд направи, каквото му казаха. Онзи отвори задната врата, която избълва облак гъст дим. Ари Шамрон се бе свил в дъното и представляваше жалка картинка.
Мъжът в закрития роувър се бе преместил от Джърмин Стрийт на Кинг Стрийт, което все още бе в обхвата от една миля на предавателите, които бе поставил в галерията, но от доста време не бе чул никакъв звук. Всъщност последното нещо, което бе засякъл, бе как търговецът на картини моли секретарката си да му купи нещо за обяд. Това му се бе видяло странно, тъй като търговецът обядваше навън всеки ден, откакто го наблюдаваше. Всъщност толкова странно му се видя това, че го отбеляза в работния си дневник. Четиридесет и пет минути по-късно се разнесе оглушително пращене от радиото в колата му. Някой току-що бе намерил неговите предаватели. Той изруга тихо и запали мотора на колата си. Докато се отдалечаваше, вдигна мобилния си телефон и набра Цюрих.