— Велики боже, не мога да повярвам!
Той държеше картината на Реноар — портрет на младо момиче с букет цветя. Въртеше я в ръцете си и разглеждаше ту нарисуваното, ту гърба на платното.
— Какво има, Джулиан? — попита Габриел.
Ишърууд вдигна по-високо картината на Реноар, за да могат Габриел и другите да видят по-добре изображението.
— Немците са били много педантични. Всички взети от тях картини са били сортирани, каталогизирани и маркирани — пречупен кръст, сериен номер, инициалите на колекционера или на търговеца, от когото е била конфискувана. — Той обърна платното, за да могат да видят задната част на картината. — Някой се е опитал да изтрие маркировката на тази, но не се е справил чак толкова добре. Вижте отблизо долния ляв ъгъл. Това е част от пречупения кръст, а ето го и серийния номер, а това са инициалите на истинския собственик: С. И.
— Кой е С. И.? — попита Анна.
— С. И. — това е Самуел Исаковиц, баща ми. — Гласът му се задави от плач. — Тази картина е била взета от галерията на баща ми в Париж през юни 1940 година.
— Сигурен ли сте? — попита Анна.
— Залагам живота си, че е така.
— Тогава, моля ви, приемете я, заедно с най-искрените извинения на семейство Ролф. — След това тя го целуна по бузата и добави: — Толкова съжалявам, мистър Ишърууд.
Шамрон погледна Габриел:
— Защо не ми разкажеш цялата история още веднъж?
Слязоха на долния етаж, в кабинета на Ишърууд. Габриел седна зад бюрото му и Шамрон изслуша отново целия му план, като крачеше неспирно напред-назад из стаята.
— И какво ще кажа аз на министър-председателя?
— Послушай Анна. Не му казвай нищо.
— А ако всичко това гръмне право в ръцете ми?
— Няма.
— Подобни неща винаги гръмват в ръцете ми, Габриел — белезите по лицето ми са доказателство за това. Кажи ми: дали само така ми се струва, или походката ти наистина е малко по-различна тази вечер?
— Искаш да ме питаш нещо ли?
— Не бих желал да съм неделикатен.
— Преди не си имал такива скрупули.
— Дали ти и тази жена не сте нещо повече от съучастници в търсенето на убиеца на баща й? — Тъй като въпросът му беше посрещнат с мълчание, Шамрон се усмихна и поклати глава: — Спомняш ли си какво ми каза за Анна Ролф, когато бяхме на Пиаца Навона?
— Казах ти, че ако имахме избор, никога не бихме използвали жена като нея.
— А сега ти искаш да я замесиш още повече, нали?
— Тя може да се справи.
— Нямам съмнения относно нея, но ти ще можеш ли да се справиш, Габриел?
— Не бих го предложил, без да съм сигурен.
— Преди две седмици трябваше да те умолявам да разследваш смъртта на Август Ролф. А днес направо искаш да обявиш война на Швейцария.
— Ролф пожела тези картини да дойдат при нас. Някой ги е взел и сега аз ги искам обратно.
— Но мотивите ти отиват много по-далеч от тези картини, Габриел. Аз те превърнах в убиец, но дълбоко в сърцето си ти си остана реставратор. Мисля, че правиш това, защото искаш да реставрираш Анна Ролф. Ако случаят е такъв, оттук следва логичният въпрос: Защо той иска да го направи? И има само един логичен отговор на този въпрос: Защото има чувства към тази жена. — Шамрон се поколеба. — И това е най-хубавата новина, която съм чувал от много дълго време насам.
— Тя ми харесва.
— Ако ти харесва, тогава трябва да я убедиш да отмени концерта си във Венеция.
— Няма да го отмени.
— В такъв случай навярно ще можем да го използваме в наш интерес.
— Как така?
— Винаги съм смятал, че измамата и заблуждението представляват полезна тактика в подобни ситуации. Нека тя изнесе своя концерт. Само внимавай твоят приятел Келър да не го превърне в наистина незабравимо преживяване.
— Ето това е Ари Шамрон, когото познавам и обичам! Да използваме една от най-прекрасните музикантки в света за отвличане на вниманието!
— Играем с картите, които са ни раздали.
— Ще бъда с нея във Венеция. Искам някой, на когото мога да разчитам, да се заеме с цюрихската част.
— Кой?
— Ели Лавон.
— Боже мой, среща на випуска от 72-а година! Ако бях само с няколко години по-млад, щях да се присъединя към вас.
— Хайде да не се увличаме. Одед и Мордекай се справиха добре в Париж. Искам и тях.