— Агне.
Знахарката кимна.
— Не беше от мъжете, дето се бият с юмруци или с нож. Слухът за това как се държал с него дон Томази се разнесе из селото. Мъжът ми стана за посмешище. Два дни по-късно една вечер го прилъгаха да се сбие на площада. Раниха го с нож в корема и той умря. — Нещо проблесна в очите на старата жена. Гняв. Омраза. — Ясно беше, че трябва да има кърваво отмъщение — кротко добави тя. — Но кой? Малоумникът, дето застреля мъжа ми на площада ли? Той не беше истинският виновник за смъртта му. Точно ръцете на дон Томази бяха изцапани с кръв. Но как можех аз да убия дон Томази? Той живееше в голяма къща на върха на хълма, заобиколен от зли кучета и въоръжени мъже. Нямаше начин аз да го убия! Затова отидох при бащата на Антон Орсати и наех един taddunaghiu да извърши убийството вместо мен. Дадох всичките си пари, но си струваше. Taddunaghiu се промъкна в къщата на дон Томази и преряза гърлото му, докато спеше… уби го като куче, каквото си беше. Справедливостта победи. — Тя се пресегна през масата и сложи длан върху опакото на ръката му. — Понякога taddunaghiu може да върши добри неща, Кристофър. Понякога може да отмъсти за голяма неправда. Понякога той може да раздава справедливост, както и да мъсти. Запомни какво ти казах.
— Ще го запомня — отвърна той. Даде й дебела пачка пари.
Без да ги погледне, старицата каза:
— Прекалено много пари. Винаги са прекалено много.
— Ти ми даваш мир и покой. А те са безценни.
Англичанина се изправи да си тръгне, но тя го сграбчи за китката с невероятно силната си ръка:
— Поседи с мен, докато си изпия виното. Аз все още тъгувам за мъжа си, знаеш ли? Дори след толкова много години.
И така той седеше там и наблюдаваше как отблясъците на свещите подскачат по набразденото й от бръчки лице, докато тя допи и последната капка от виното си. После старицата затвори очи и брадичката й клюмна на гърдите.
Англичанина я занесе на ръце до горния етаж и нежно я положи в леглото. Тя се събуди за малко. Протегна ръка и попипа талисмана, който висеше на врата му — червената коралова ръка. После докосна лицето му и отново се унесе в сън.
Той слезе долу и с джипа си потегли за Калви, откъдето взе ферибота за Марсилия. Там се качи на колата, която Орсати бе оставил за него близо до крайбрежието, и замина за Венеция.
36.
Венеция
Италианската преса се оживи. Появи се лавина от предположения за това какви точно произведения ще изсвири на концерта си Анна Ролф. Щеше ли да се опита да изпълни демоничната соната на Джузепе Тартини „Тръпката на Дявола“ — своята запазена марка? Със сигурност — както разсъждаваха музикалните критици — мис Ролф нямаше да се опита да изсвири такава сложна композиция след толкова дълго отсъствие от сцената.
В пресата се появиха призиви залата да бъде сменена с по-голяма. Предвиждаше се концертът да се състои в горния салон на Скуола Гранде ди Сан Роко, където имаше само шестстотин места, ето защо надпреварата за билети между заможните почитатели на Анна Ролф се бе принизила почти до нивото на меле. Закарая Кордони, организатор и спонсор на концерта, отказа да помисли за смяна на залата, макар че в усилията си да запази добрите си позиции във Венеция той ловко прехвърли вината на Анна Ролф. Мис Ролф била помолила за малка зала, каза той, а желанията на хората на изкуството връзвали ръцете му. Едно списание със социалистически уклон помести истерична уводна статия, твърдейки, че заможните класи отново са си присвоили музиката. То призоваваше към демонстрации пред Сан Роко в нощта на концерта. Фиона Ричардсън, музикален агент и менажер на Анна Ролф, направи изявление в Лондон, обещавайки, че сравнително големият хонорар на мис Ролф ще бъде дарен за съхраняването на Скуола и великолепната й декорация. Цяла Венеция въздъхна с облекчение при този жест и дискусията стихна постепенно, подобно на вечерния отлив.
Имаше и предположения за това къде точно ще отседне Анна Ролф във Венеция. „Газетино“ съобщи, че хотелите „Монако“, „Канале Гранде“ и „Грити Палас“ са се вкопчили в титанична схватка, за да я привлекат, докато „Нуова Венеция“ предположи, че мис Ролф ще избегне разсейващата хотелска обстановка, като приеме нечия покана да отседне в частен дворец. Както се оказа накрая, нито един от вестниците не беше познал, защото в деня преди представлението, в един дъждовен петък по обяд, Анна и Габриел пристигнаха с водно такси на частния пристан на хотел „Луна-Балиони“, тихо местенце на „Кале дел’Асенсионе“, недалеч от туристическата бъркотия на площад „Сан Марко“.