Беше започнал работа рано тази сутрин. Малко след закуска бе напуснал хотела си в „Санта Кроче“ с пътеводителите и картите в ръце и бе прекарал няколко часа, скитайки из „Сан Марко“ и „Сан Поло“, като запаметяваше техните улици, мостове и площади, точно както бе правил по-рано, в един друг живот, в Западен Белфаст. Обърна особено внимание на улиците и каналите около църквата „Фрари“ и Скуола Гранде ди Сан Роко, като си играеше сам на една игра — обикаляше в кръг из улиците на „Сан Поло“, докато съвсем целенасочено не се загубеше. След това успяваше да се ориентира как да се върне обратно до църквата „Фрари“, като проверяваше дали знае имената на улиците. Влезе в Скуола и прекара няколко минути в долната зала, като се преструваше, че разглежда огромните картини на Тинторето, но на практика повече се интересуваше от връзката между главния вход и стълбището. После се качи в горната зала и постоя там, изучавайки приблизителното място, където евентуално щеше да седи по време на концерта. Росети се оказа прав; дори от дъното на залата нямаше да представлява никакъв проблем за един професионалист да застреля с „Танфолио“ цигуларката.
Погледна часовника си — беше малко преди пет. Концертът трябваше да започне в осем и половина. Преди това му оставаше да свърши само още една работа. Плати и в сгъстяващия се сумрак тръгна пеш към Канале Гранде. По пътя се отби в магазин за мъжко облекло и си купи ново яке от изкуствена материя с яка от рипсено кадифе. Тези якета бяха много на мода през този сезон във Венеция; през деня бе видял по улиците десетки хора с такива якета.
Прекоси Канале Гранде с traghetto и отиде до магазина на синьор Росети в „Сан Марко“. Дребничкият бижутер стоеше зад щанда, канейки се да затвори магазинчето за вечерта. Англичанина още веднъж го последва нагоре по скърцащите стълби до кабинета му.
— Имам нужда от лодка.
— Това не е проблем. За кога ще я искате?
— Веднага.
Бижутерът потърка едната си буза:
— Познавам младеж на име Анжело. Той има водно такси. Много е внимателен, напълно надежден.
— Да не е от онези, дето задават неудобни въпроси?
— Не. И по-рано е вършил подобни услуги.
— Ще можеш ли бързо да се свържеш с него?
— Струва ми се — да. За какво да се уговоря с младежа?
— Бих искал да ме чака на Рио ди Сан Поло, близо до музея „Голдони“.
— Разбирам. Това не би било проблем, но ще трябва да има допълнително заплащане за нощен труд — нещо обичайно във Венеция. Един момент, моля. Да видим дали ще успея да се свържа с него.
Росети намери името на човека в телефонния указател и набра номера му. След кратък разговор сделката бе уговорена. Анжело щеше да бъде до музея „Голдони“ след петнайсет минути и щеше да чака там.
— Може би ще е по-лесно да платите на мен — каза Росети. — Аз ще се погрижа за интересите на момчето.
Плащането отново стана в долари, след като Росети пресметна сумата в тефтерчето си. Англичанина слезе сам до вратата на бижутерския магазин и отиде пеш до един ресторант на „Кале делла Верона“, където си поръча проста вечеря от зеленчукова супа и макарони с гъби и сметана. По време на вечерята в ушите му не звучеше веселата глъчка в ресторантчето, а магнетофонният запис на разговора, който бе взел от Емил Жакоби — разговора между швейцарския професор и Габриел Алон за греховете на един мъж на име Август Ролф. Баща на жената, която го бяха наели да убие.
Малко по-късно, когато си поръча кафе еспресо, той помоли келнера за парче хартия. Написа на него няколко думи и го пъхна в джоба си. След вечерята отиде до Канапе Гранде и се качи на водно такси, което трябваше да го закара до Сан Роко.
Избухването на ослепителни светлини разби на пух и прах изисканото спокойствие във фоайето на хотел „Луна-Балиони“. Осветлението помръкна, набра сили и отново се върна към живот. Синьор Брунетти, главният портиер, плесна с ръце и промълви благодарствена молитва.
Габриел поведе Анна през фоайето към пристана. Джонатан вървеше на една крачка пред тях. Дебора бе на една крачка зад тях, като носеше в едната си ръка цигулката „Гуарнери“, а в другата — „Страдивариуса“. Синьор Брунетти помаха за сбогуване и й пожела най-голям успех. Останалата част от персонала премерено изръкопляска. Анна се усмихна и вдигна качулката на главата си.