— Добър въпрос — каза той мрачно.
Вилата бе на около километър и половина отвъд редута на козела. Тя беше малка и семпло обзаведена, с подове от светъл пясъчник и гранитна тераса. Един черен бор хвърляше сянка на терасата предобед, но в следобедните часове слънцето припичаше здраво. Дните бяха студени и приятни, а през нощта вятърът свистеше в боровете. Те пиеха червено корсиканско вино край огъня и наблюдаваха люлеещите се дървета. Дървата от макията горяха със синьо-зелен пламък и излъчваха аромат на розмарин и мащерка. Скоро Габриел и Киара започнаха да ухаят на същото.
Те нямаха други планове, освен да не правят нищо. Спяха до късно. Пиеха сутрешното си кафе на селския площад. Ядяха риба за обяд на брега на морето. В следобедните часове, ако беше топло, се припичаха на слънце на терасата, а ако беше студено, се оттегляха в семплата си спалня и правеха любов, докато заспяха от изтощение. Шамрон изпращаше множество жаловити съобщения, които Габриел щастливо игнорираше. След година всеки негов ден щеше да бъде погълнат от работата да защитава Израел от онези, които искаха да го унищожат. Засега обаче имаше само Киара, студеното слънце, морето и опияняващия аромат на бор и на макията.
През първите няколко дни те избягваха вестниците, интернет и телевизията. Но постепенно Алон се свърза отново със света на проблемите, който скоро щеше да бъде и негов. Ръководителят на МААЕ — Международната агенция за атомна енергия към ООН, прогнозираше, че до една година Иран ще стане ядрена сила. На следващия ден имаше съобщение, че режимът в Сирия е предал химически оръжия на „Хизбула“. На по-следващия ден бе засечен разговор на членове на „Мюсюлманско братство“, което сега управляваше Египет, за нова война с Израел. Всъщност единствената добра новина, на която Габриел попадна, идваше от Лондон, където Джонатан Ланкастър, след като бе оцелял от „Аферата Даунинг Стрийт“, бе назначил Греъм Сиймор за следващия началник на МИ6. Алон му позвъни същата вечер, за да го поздрави. Обаче най-вече бе любопитен за съдбата на Маделин.
— Справя се по-добре, отколкото очаквах — каза Сиймор.
— Къде е тя?
— Изглежда, че един приятел ѝ е предложил вила на брега на морето.
— Наистина ли?
— Това е малко необичайно — призна Сиймор, — но решихме, че мястото е добро колкото всяко друго.
— Просто не ѝ обръщай гръб, Греъм. СВР имат много дълга ръка.
Точно заради тази дълга ръка Габриел и Киара гледаха да не привличат внимание на острова. Те рядко напускаха вилата, след като се стъмни, и всяка нощ той излизаше по няколко пъти на терасата, за да се ослушва за движение в долината. Беше изминала седмица от техния престой, когато чу познатото тракане на рено хечбек, а миг по-късно видя за първи път да свети във вилата на Келър. Алон изчака до следващия следобед, преди да се отбие там без предупреждение. Кристофър бе облечен със свободно падащи бели панталони и бял пуловер. Той отвори бутилка „Сансер“ и двамата го изпиха отвън на слънце. Сансер в следобедните часове и червено корсиканско вино вечерта — Габриел си помисли, че би могъл да свикне с това. Но сега нямаше връщане назад. Беше необходим на народа си. Имаше среща с историята.
— Пейзажът на Сезан се нуждае от малко работа по него — заяви безцеремонно Алон. — Защо не ме оставиш да го почистя, докато съм тук?
— Харесва ми такъв, какъвто е. Освен това — добави Келър, — ти дойде тук да си починеш.
— Ти нямаш ли нужда?
— От какво?
— От почивка — отвърна Габриел.
Келър не каза нищо.
— Къде беше, Кристофър?
— Имах служебно пътуване.
— Във връзка със зехтина или с кръв?
Когато Келър повдигна вежда, за да покаже, че е второто, Алон поклати укорително глава.
— Парите не идват от пеенето — каза тихо Кристофър.
— Има и други начини за печелене на пари, нали знаеш.
— Не и когато се казваш Кристофър Келър и се предполага, че си мъртъв.
Габриел отпи от виното си.
— Аз не те включих в екипа, защото имах нужда от твоята помощ — каза той след малко. — Исках да ти покажа, че в живота има нещо повече от убиването на хора за пари.
— Искаше да ме реставрираш ли? Това ли искаш да ми кажеш?
— Това ми е природен инстинкт.
— Някои неща са непоправими. — Келър замълча, после добави: — Окончателно повредени.
— Колко души си убил?
— Не знам — отвърна рязко Кристофър. — А ти?
— В моя случай нещата са различни. Аз съм войник. Таен, но въпреки това войник. — Той се вгледа сериозно в Келър. — И ти можеш да бъдеш такъв.