— Беше грешка от моя страна.
Изражението на Орсати омекна. Навън либечото преобърна маса и стол в градината на дона. Той извика нещо към тавана на корсикански диалект и след няколко секунди един мустакат мъж с преметната през рамо пушка притича в градината, за да сложи нещата в ред.
— Не знаете какво представляваше вашият приятел Кристофър, когато пристигна тук след напускането на Ирак — каза Орсати. — Той беше в пълна безпътица. Дадох му дом. Семейство. Жена.
— А после му дадохте работа — добави Габриел. — Много работа.
— Той е много добър в това.
— Да, знам.
— По-добър от вас.
— Кой каза това?
Донът се усмихна. Между тях се възцари тишина, която позволи на Алон да подбере много внимателно следващите си думи.
— За човек като Кристофър това не е правилният начин да изкарва прехраната си — каза той най-накрая.
— Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни, Алон.
— Никога не съм предполагал, че това е корсиканска поговорка.
— Всички мъдри неща произлизат от Корсика. — Донът побутна настрана чинията си и облегна масивните си ръце на масата. — Има нещо, което, изглежда, не разбирате — каза той. — Кристофър е много повече от най-добрия ми тадунагиу. Обичам го като мой син. И ако някога си тръгне… — Гласът на дона заглъхна. — Аз ще бъда съкрушен.
— Истинският му баща смята, че той е мъртъв.
— Нямаше друг начин.
— Как щяхте да се чувствате, ако бяхте на негово място?
Орсати не отговори нищо. Само смени темата.
— Наистина ли смятате, че вашият приятел от британското разузнаване ще се ангажира да върне Кристофър в Англия?
— Ще е глупак, ако не го направи.
— Но той може да откаже — отбеляза донът. — А като повдигнете въпроса пред него, може да застрашите положението на Кристофър тук, в Корсика.
— Ще го направя по начин, който не представлява заплаха за него.
— Може ли да се има доверие на този ваш приятел?
— Бих му поверил живота си. В действителност — допълни Габриел — вече съм го правил много пъти.
Донът примирено въздъхна. Той се канеше да даде благословията си за необичайното предложение на Алон, когато мобилният му телефон отново иззвъня. Този път Орсати отговори. Той слуша мълчаливо известно време, каза няколко думи на италиански, после върна телефона на масата.
— Кой беше? — попита Габриел.
— Съпругата ви — отговори донът.
— Нещо не е наред ли?
— Иска да се разходи в селото.
Алон понечи да се изправи.
— Останете и довършете обяда си — каза Орсати. — Ще изпратя няколко от моите момчета да я наглеждат.
Габриел се отпусна на стола си. Отвън либечото предизвика хаос в градината на дона. За момент той се загледа тъжно в нея.
— Все още се радвам, че не ви убихме, Алон.
— Мога да ви уверя, дон Орсати, че чувството е взаимно.
Вятърът преследваше Киара по тесния път, покрай къщите със затворени жалузи и котките, та чак до централния площад, където се вихреше под аркадите на сградите и събаряше стоки от сергиите на дребните търговци. Тя отиде до пазара и напълни сламената си кошница с няколко неща за вечеря. След това седна в едно от кафенетата и си поръча кафе. В средата на площада няколко старци играеха на петанк сред вдигащи се облачета прах, а на стъпалата на църквата възрастна жена в черно подаде синьо хартиено листче на едно малко момче. То имаше дълга къдрава коса и беше много красиво. Докато го гледаше, Киара се усмихна тъжно. Помисли си, че ако бе доживял десетгодишна възраст, синът на Габриел — Дани, можеше да изглежда като това момче.
Възрастната жена слезе по стъпалата на църквата и изчезна през вратата на една схлупена къща. Тогава момчето тръгна през площада, стиснало в ръка синьото листче. За голяма изненада на Киара, то влезе в кафенето, където седеше тя, и безмълвно сложи листчето на масата ѝ. Тя изчака, докато момчето си отиде, преди да прочете единственото изречение, написано на листчето: Трябва да ви видя веднага…
Старата синядора чакаше на вратата на къщата си, когато Киара пристигна. Тя се усмихна, докосна нежно бузата ѝ, а след това я дръпна вътре.
— Знаете ли коя съм аз? — попита старицата.
— Имам представа — отговори Киара.
— Съпругът ли ви каза за мен?
Киара кимна утвърдително.
— Предупредих го да не ходи в града на еретиците — каза синядората, — но той не ме послуша. Трябва да се радва, че е жив.