Постепенно статиите за нейната участ минаха от първа на вътрешните страници, а до края на септември изчезнаха напълно от вестниците. Беше есен и бе настъпило време да се върнат към работата на правителството. Предизвикателствата пред Великобритания бяха огромни: икономиката се намираше в рецесия, еврозоната — на животоподдържащи системи, а списъкът с нерешени социални проблеми, които разяждаха обществото в Обединеното кралство, бе дълъг. И като капак на всичко се задаваха избори. Министър-председателят многократно бе намеквал, че възнамерява да ги насрочи преди края на годината. Той си даваше ясна сметка за политическите опасности, които криеше едно отстъпление от казаното — Джонатан Ланкастър бе настоящият премиер на Великобритания именно защото неговият предшественик бе пропуснал да насрочи избори след месеци заиграване с обществеността. Ланкастър — тогава лидер на опозицията, го бе нарекъл „Хамлет от Номер 102“ и смъртоносната рана бе нанесена.
Това обясняваше защо напоследък Саймън Хюит, прессекретар на премиера, не спеше добре. Безсънието му се проявяваше по един и същи начин. Изтощен от смазващото еднообразие на работата си, той заспиваше бързо, обикновено с подпряна на гърдите му папка, само за да се събуди след два-три часа. А щом се отърсеше от съня, мислите му започваха да препускат. След четири години в правителството Саймън като че ли не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху отрицателното. Такава беше съдбата на прессекретаря на Даунинг Стрийт. В света на Хюит нямаше триумфи, само бедствия и катастрофи. Също като земетресенията, те варираха от малки трусове, които едва се усещаха, до сеизмични катаклизми, разрушаващи сгради и отнемащи човешки животи. От Саймън се очакваше да предсказва наближаващите бедствия и ако е възможно, да ограничава щетите. Напоследък той все по-често си даваше сметка, че задълженията му са неизпълними. В най-мрачните моменти това му носеше някакво успокоение.
Някога той беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. Като завеждащ на политическата рубрика на „Таймс“, Хюит беше една от най-влиятелните личности в Уайтхол3. Само с няколко изречения на острото си като бръснач перо той можеше да закопае политиката на дадено правителство, заедно с кариерата на министъра, който я беше прокарал. Саймън разполагаше с толкова огромна власт, че нито едно правителство не внасяше за разглеждане важен законопроект, без първо да го обсъди с него. И нито един политик, който мечтаеше за по-бляскаво бъдеще, не си и помисляше да се кандидатира за ръководен партиен пост, без първо да си осигури подкрепата на Хюит. Един от тези политици беше Джонатан Ланкастър — бивш адвокат от Сити, избран за депутат от района на лондонските предградия. Отначало Саймън не обърна голямо внимание на Ланкастър: той беше твърде изискан, твърде красив и твърде привилегирован, за да го вземе на сериозно. Но с течение на времето Хюит бе започнал да го намира за способен мъж с идеали, който иска да възроди своята умираща политическа партия, а след това да преобрази страната. И още по-изненадващо, Саймън откри, че наистина харесва Ланкастър, което не беше добър знак. И тъй като отношенията им станаха по-близки, те прекарваха повече време да обсъждат как да бъде поправен моралният и социалният упадък на обществото, отколкото политическите машинации в Уайтхол. В изборната нощ, когато Джонатан победи, спечелвайки най-голямото парламентарно мнозинство през последните трийсет години, Хюит бе един от първите, на които той се обади. „Саймън — бе казал Джонатан със своя убедителен глас. — Имам нужда от теб. Не мога да го направя сам.“ След това Хюит бе написал възторжена статия за шансовете за успех на Ланкастър, знаейки много добре, че след няколко дни ще работи за него на Даунинг Стрийт.
Сега Саймън отвори бавно очи и се втренчи презрително в часовника на нощното си шкафче. Той показваше 3,42 ч. сутринта, сякаш му се подиграваше. До него бяха трите мобилни телефона, всичките напълно заредени за яростната медийна атака през идващия ден. Искаше му се да може толкова лесно да зареди и „батериите“ на собствения си организъм, но на този етап никакво количество сън или тропическо слънце не можеше да поправи щетите, които бе нанесъл на тялото си, достигнало средна възраст. Саймън погледна към Ема. Както обикновено, тя спеше дълбоко. Някога той щеше да измисли някой сладострастен начин да я събуди, но не и сега; семейното им ложе се бе превърнало в угаснало огнище. За един кратък период Ема бе съблазнена от блясъка на работата му на Даунинг Стрийт, но скоро бе започнала да негодува срещу робската му преданост към Ланкастър. Тя гледаше на премиера почти като на любовен съперник и омразата ѝ към него бе достигнала ирационални размери.
2
Популярно кратко наименование на Даунинг Стрийт № 10, където се намира резиденцията на британския министър-председател и седалището на британското правителство. — Б.пр.
3
Улица в централната част на Лондон, на която се издигат държавните ведомства и министерства, заради което името Уайтхол често се използва като название за цялата британска правителствена администрация. — Б.пр.