Но откривах това, което търсех, в повече дневници, отколкото очаквах, и то обикновено се състоеше в първата фраза: „Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника, ще раздам семената на мъртвите, за да споделя с червеите…“ Често се появяваше като бележка, надраскана в полето или другояче отделена от текста наоколо. Веднъж се натъкнах на нея като на документирана фраза от стената на самия фар, „която бързо измихме“, без да се посочва причина. Друг път намерих препратка, написана с тънък почерк, към „текст в един дневник, който звучи като от Стария завет, но не е от никой от псалмите, които помня“ Нима това можеше да не е свързано с думите на Пълзящия?
„…да споделя с червеите, които се събират в мрака и заобиколя света със силата на живота им…“ Но всичко това ни най-малко не ме доближаваше до отговор на въпросите защо или кой. Всички стояхме в тъмнината и дращехме по купчината дневници; и ако някога съм чувствала тежестта на предшествениците си, тук и сега бях изгубена в нея.
На даден етап открих, че съм твърде смазана и не мога да продължа повече, дори механично. Това беше прекалено много информация, поднесена в анекдотична форма. Можеше да разлиствам тези страници години наред и никога да не открия истинските тайни, впримчена в цикъла от въпроси откога съществува това място, кой пръв е оставил дневниците си тук и защо другите са го последвали, докато тази практика не е станала неумолима като отдавна вкоренен ритуал. Що за подтик ги е карал да го правят, що за общ фатализъм? Единственото, което си мислех, че знам, бе, че дневниците от определени експедиции и участници липсват, че информацията е непълна.
Знаех също, че трябва да се върна в базовия лагер преди мръкване или да пренощувам във фара. Не ми се искаше да пътувам по тъмно, но ако не се приберях, нямах гаранция, че геодезистът няма да ме изостави и да се опита да пресече границата. Освен това, най-много ме разстройваше ровенето в баналностите на повечето дневници, които не казваха или нищо, или нищо ново. Загубена работа, въпреки всичките ми надежди да намеря отговори. Толкова много лъжи, такова голямо безсилие да се изправиш пред истината. Чувствах, че Зона X съсипва духа, макар да си мислех, че още не е съсипала моя.
Засега реших да направя още един опит. С голямо усилие се изкатерих до върха на купчината, стараейки се да не размествам дневниците. Могилата от хартия беше като гърчещо се, неспокойно чудовище под обувките ми, което също като пясъка на дюните отвън не желаеше да остави стъпките ми без обратна, равна по големина реакция. Но аз въпреки всичко стигнах догоре.
Както и предполагах, дневниците на върха бяха по-нови и веднага намерих написаните от членовете на експедицията на мъжа ми. С леко свит стомах продължавах да ровя с пълното съзнание, че неизбежно ще намеря това, което търся, и бях права. Открих го по-лесно, отколкото очаквах: залепнал за гърба на друг дневник заради засъхнала кръв или друго вещество, дневникът на съпруга ми беше изписан със същия уверен, дързък почерк, който познавах от бележките по хладилника и списъците за пазаруване. Призрачната птица беше намерила своя призрак сред необясним куп от други призраци. Но вместо нетърпение, ме обзе смут, сякаш крадях личния му дневник, стоял заключен до смъртта му. Глупаво беше, знам. Единственото, което той бе искал от мен, беше да се открия пред него, и затова винаги беше открит за мен. Сега аз трябваше да го приема такъв, какъвто го намирах, и това вероятно щеше да бъде завинаги, а тази истина ми бе непоносима.
Макар да не можех още да се насиля да го прочета, се преборих с импулса да хвърля дневника на съпруга си обратно в купчината и вместо това го прибрах при няколкото други, които възнамерявах да взема със себе си в базовия лагер. На излизане от това проклето място изнесох и две от оръжията на психолога. Засега оставих другите запаси на мястото им. Може би щеше да бъде полезно да ме чакат във фара.
Когато се измъкнах навън, беше по-късно, отколкото предполагах. Небето се беше обагрило в наситения кехлибарен цвят, бележещ началото на късния следобед. Морето блестеше от светлина, но нищо красиво наоколо не можеше вече да ме заблуди. Много човешки животи се бяха стекли на това място през годините, обричайки се на изгнание и по-тежка съдба. Под всичко се криеше злокобното присъствие на безброй отчаяни борби. Защо продължаваха да ни изпращат тук? Защо продължавахме да идваме? В главата ми постоянно се въртеше стих от една песен: „Цялото това ненужно познание“.