— Значи Гилбърт в края на краищата не даде заден ход — заяви госпожа Хармън Андрюс, като успя да придаде учудване на тона си. — Е, семейство Блайт обикновено държат на дадената дума, каквото и да става. Да видим — ти си на двайсет и пет, нали, Анн? Когато аз бях мома, двайсет и пет беше първата граница. Но ти изглеждаш съвсем млада. Червенокосите хора винаги изглеждат така.
— В днешно време червената коса е много модна — каза Анн, като се опитваше да се усмихне, но говореше доста студено. Животът беше развил у нея чувство за хумор, което й помагаше да превъзмогва много трудности. Но нищо не можеше да я удържи да не отвърне на забележка за червената й коса.
— Така е, така е — съгласи се госпожа Хармън. — Нямам думи да ви опиша до какви аномалии би могла да стигне модата. Е, Анн, нещата ти са много хубави и са много подходящи за положението ти в живота, нали, Джейн? Надявам се, че ще бъдеш много щастлива. Имаш най-добрите ни пожелания, със сигурност. Невинаги дългото годеничество завършва добре. Но, разбира се, в твоя случай всичко е наред.
— Гилбърт изглежда много млад за доктор. Страхувам се, че хората няма много да му имат вяра — каза госпожа Джаспър Бел мрачно. После затвори уста така плътно, сякаш беше казала онова, което смяташе за свой дълг и съвестта й беше чиста. Тя беше от онзи тип жени, които винаги имаха по някое стърчащо перо в шапката си и разчорлени кичури коса на врата си.
Повърхностното удоволствие на Анн от красивите й булчински дрехи беше временно засенчено. Но дълбочините на щастието отдолу не можеха да бъдат нарушени така и малките стрели на госпожите Бел и Андрюс бяха забравени, когато по-късно дойде Гилбърт. Те отидоха на разходка до брезите край потока, които бяха фиданки, когато Анн дойде в „Грийн Гейбълс“. Под техните сенки Анн и Гилбърт разговаряха като влюбени за новия си живот заедно.
— Намерих дом за нас, Анн.
— О, къде? Не в самото село, надявам се.
— Не. В това село нямаше свободна къща. Открих малка бяла къща на брега на пристанището, на половината път между Глен Сейнт Мери и нос „Четирите вятъра“. Малко е встрани от пътя, но когато си вземем телефон, това няма да има голямо значение. Местоположението е прекрасно. Гледа към залеза, а пред него е големият син залив. Дюните не са много далече.
— Ами самата къща, Гилбърт — нашият дом? Как изглежда той?
— Не е много голям, но е достатъчен за нас. Долу има прекрасна всекидневна с камина и трапезария, която гледа към залива и една малка стая, която ще бъде мой кабинет. Къщата е на шейсет години — най-старата в „Четирите вятъра“. Но е добре поддържана и е била изцяло ремонтирана преди петнайсет години — препокрита, измазана и с нов под. Преди всичко, била е добре построена. Разбрах, че някаква романтична история била свързана с построяването й, но човекът, от когото я наех, не знаел каква. Казва, че само капитан Джим би могъл да измисли такава заплетена история.
— Кой е капитан Джим?
— Пазачът на фара на нос „Четирите вятъра“. Светлината на фара се върти и проблясва като звезда. Вижда се от прозорците на нашата всекидневна и от предната врата.
— Кой е собственикът на къщата?
— В момента е собственост на презвитерианската църква в Глен Сейнт Мери и аз я наех от попечителите. Но до неотдавна е била собственост на много стара дама, госпожица Елизабет Ръсъл. Тя умря миналата пролет и нямаше близки родственици — остави собствеността си на църквата в Глен Сейнт Мери. Мебелите й са все още в къщата и аз купих повечето от тях — направо без пари, може да се каже, защото са толкова старомодни, че попечителите отчаяно се опитваха да ги продадат. Хората от Глен Сейнт Мери предпочитат плюшен брокат и бюфети с огледала и орнаменти, мисля. Но мебелите на госпожица Ръсъл са много хубави и съм сигурен, че ще ти харесат.
— Дотук добре — каза Анн и кимна с предпазливо одобрение. — Но, Гилбърт, хората не могат да живеят само с мебели. Все още не си ми казал нещо много важно. Има ли дървета около тази къща?