— Между другото, вчера получих писмо от господин Форд — каза Анн. — Той ме моли да ти предам любезните му поздрави.
— Не му искам поздравите — каза госпожица Корнелия рязко.
— Защо? — учуди се Анн. — Мислех, че го харесваш.
— Е, до известна степен — да. Но никога няма да му простя за това, което причини на Лесли. На горкото дете му се къса сърцето за него, като че ли си няма достатъчно грижи. А той гуляе в Торонто, не се съмнявам, че се забавлява както винаги. Точно като мъж.
— О, госпожице Корнелия, как разбра?
— За бога, Анн, да не съм сляпа? А Лесли познавам от дете. През цялата есен в очите й има нова болка и зная, че онзи писател е виновен за това. Никога няма да си простя, че аз го доведох тук. Но откъде да знам, че е такъв. Мислех, че е като другите мъже, които бяха живели под наем у Лесли — надути млади магарета. Веднъж един от тях се беше опитал да флиртува с нея и тя го беше скастрила — толкова лошо, че оттогава не се е оправил. Ето защо никога не съм мислела, че има някаква опасност за нея.
— Не давай на Лесли да разбере, че знаеш тайната й — каза Анн припряно. — Мисля, че това ще я обиди.
— Имай доверие в мен, Анн. Не съм вчерашна. О, чумата да ги тръшне всички мъже! Първо един съсипа живота на Лесли, а сега друг от тази пасмина идва и я прави още по-нещастна. Анн, този свят е ужасно място, повярвай ми.
— Сега пък какво са направили мъжете? — попита Гилбърт, като влизаше.
— Зло… зло! Какво друго могат да правят?
— Обаче Ева е изяла ябълката, госпожице Корнелия.
— Изкушена от дявола, а той е мъжко същество — отвърна госпожица Корнелия победоносно.
С течение на времето Лесли изглеждаше все по-добре. Но Анн не можеше да бъде заблудена, че приятелката й е забравила Оуън Форд. Затова Анн винаги успяваше да разкаже на капитан Джим или на Гилбърт някои новини от писмата на Оуън, когато Лесли беше при тях. Изчервяването и пребледняването на младата жена в такива моменти говореше твърде ясно за чувствата, които я изпълваха. Но тя никога не говореше на Анн за него и не споменаваше онази вечер на пясъчната плитчина.
Анн отиде в Авонлий една седмица преди Коледа и остана до края на празниците. Гилбърт дойде за нея и в „Грийн Гейбълс“ весело отпразнуваха Нова година, семействата Бари, Блайт и Райт се събраха за празничната вечеря, грижливо приготвена от госпожа Рейчъл и Марила. Когато се завърнаха в „Четирите вятъра“, малката къща беше почти затрупана, защото третата зимна буря, развихрила се с всички сили, беше връхлетяла върху пристанището и беше натрупала огромни планини от сняг върху всичко срещнато по пътя. Но капитан Джим беше изринал снега от вратите и от алеите, а госпожица Корнелия беше идвала и беше палила огъня в камината.
— Хубаво е да те видя пак, скъпа Анн! Виждала ли си някога такива преспи? Изобщо не можеш да видиш къщата на Мур, ако не се качиш на горния етаж. Лесли много ще се зарадва, че си се върнала. Почти е погребана жива там. За щастие Дик може да рине сняг и мисли, че е голямо забавление. Сюзън ми каза да ти предам, че ще бъде на разположение утре. Къде отивате сега, капитане?
— Мисля да си проправя път до Глен и да поседя със стария Мартин Стронг — отвърна капитан Джим. — Не му остава много и е твърде самотен. Няма много приятели. Цял живот е бил твърде зает, но направи купища пари.
— Е, той реши, че като не може да служи едновременно на Бог и на Мамон5, по-добре да се придържа към Мамон — каза госпожица Корнелия хладно. — Затова не бива да се оплаква, ако сега не намира Мамон за добра компания.
Капитан Джим излезе, но на двора се сети за нещо и се върна за малко.
— Получих писмо от господин Форд, госпожо Блайт, казва, че романът му е приет и ще бъде публикуван през есента. Като си помисля, че ще го видя отпечатан.
— Този човек направо е полудял — каза госпожица Корнелия със съчувствие. — Аз мисля, че сега на света има твърде много книги, за да се радваме на още една.
XXVIII
Гилбърт и Анн се карат
Гилбърт остави тежкия медицински том, в който се беше задълбочил. Беше невъзможно да чете повече в увеличаващия се мрак на мартенската вечер. Той се облегна на стола си и се загледа мечтателно през прозореца. Беше ранна пролет — може би най-неприятното време през годината. Дори залезът не можеше да спаси мъртвия, мокър пейзаж и проядения лед на пристанището, към които гледаше той. Нямаше видими признаци на живот, освен един голям черен гарван, който летеше по самотния си път през оловносивото поле. Гилбърт лениво се замисли за този гарван. Имаше ли този гарван семейство — черна, но порядъчна жена гарванка, която да го чака в гората отвъд Глен? Или беше лъскав млад самец, който се беше запътил да ухажва избраницата на сърцето си? Или беше циничен гарван ерген, който смяташе, че най-бързо пътува този, който пътува сам? Какъвто и да беше, гарванът скоро изчезна в настъпващия мрак и Гилбърт обърна поглед към по-веселите гледки вътре в къщата.