— Това не е тигър — каза Гилбърт.
— О, може да се смеете, докторе, но това не е смешно.
— Котките никога не нападат бебета — каза Гилбърт. — Това е само старо суеверие, Сюзън.
— О, добре, суеверие или не, скъпи докторе, но ако видя този жълт звяр да се навърта около нашето бебе, ще го цапна с ръжена.
Лесли беше заета с шиене, защото тя и Оуън щяха да се женят на Коледа. Анн се чудеше какво ще прави без Лесли.
— Непрекъснато стават промени. Щом нещо се нареди добре, веднага се променя — каза тя с въздишка.
— Старата къща на Морган в Глен се продава — каза Гилбърт между другото.
— Така ли? — попита Анн равнодушно.
— Да. След като господин Морган почина, госпожа Морган иска да отиде да живее с децата си във Ванкувър. Ще я продаде евтино, защото няма да е много лесно да се освободи от такава голяма къща в малко селце като Глен.
— Е, сигурно е хубава къща, лесно ще намери купувач — каза Анн разсеяно, като се чудеше дали да подгъне с ажур или с бод рибена кост „късите“ роклички на малкия Джем. Следващата седмица щяха да му ги облекат и Анн щеше да се разплаче при тази мисъл.
— Да речем, че я купим, Анн? — отбеляза Гилбърт тихо.
Анн изпусна ръкоделието си и го зяпна.
— Не говориш сериозно, Гилбърт?
— Напротив, скъпа.
— И да изоставим това приятно местенце — нашия „Дом на мечтите“? — каза Анн невярващо. — О, Гилбърт, това е… това е немислимо!
— Слушай ме внимателно, скъпа. Зная как се чувстваш. И аз се чувствам така. Но винаги сме знаели, че някой ден ще трябва да се преместим.
— О, но не толкова скоро, Гилбърт, не още.
— Може никога да не получим такава възможност. Ако ние не купим къщата на Морган, ще я купи някой друг. А в Глен няма друга къща, която бихме искали да притежаваме, няма и хубави места за строеж. Тази малка къща е… добре, беше това, което никоя друга къща не би могла да бъде за нас. Признавам, но знаеш, че е твърде отдалечена за докторска къща. Ние чувствахме неудобството, макар че се справяхме с него. Може би след няколко години, когато Джем поиска собствена стая, ще бъде твърде малка.
— О, зная, зная — каза Анн и очите й се напълниха със сълзи. — Зная за всичките й недостатъци, но толкова я обичам, тук е толкова красиво.
— Ще ти бъде много самотно тук, след като Лесли си отиде. Капитан Джим също го няма. Къщата на Морган е красива и след време ще я обикнеш. Знаеш, че винаги си се възхищавала от нея, Анн.
— О, да, но… но… всичко става толкова неочаквано, Гилбърт. Замаяна съм. Преди десет минути изобщо нямах представа, че някога ще напусна дома си. Правех планове за пролетта — какво ще правя в градината. И ако напуснем това място, кой ще го вземе? То е настрани от пътя, така че ще го наеме някое бедно, мързеливо семейство скитници и ще го опустоши, а това ще е оскверняване. Страшно ще ме боли.
— Къщата на Морган ще е подходяща за нас във всяко отношение — наистина не можем да си позволим да пропуснем такъв шанс. Помисли си за голямата поляна с онези великолепни стари дървета и за онази прекрасна широколистна горичка зад нея — дванайсет акра. Какво хубаво място да си играят деца! Има и хубава овощна градина, а ти винаги си се възхищавала на онази висока тухлена стена около градината с врата в нея — мислеше, че е като градина от книга с приказки. И от къщата на Морган има почти толкова прекрасен изглед към пристанището и дюните, колкото оттук.
— Оттам не се вижда звездата на фара.
— Напротив. Вижда се от таванската стая. Има друго предимство, Анн — ти обичаш големите мансарди.
— В градината няма поточе.
— Е, няма, но има едно, което тече през кленовата горичка към езерото на Глен. А самото езеро не е далеч. Ще можеш да си представиш, че отново имаш собствено Езеро на бляскавите води.
— Е, не казвай нищо повече точно сега, Гилбърт. Дай ми време да си помисля, да свикна с идеята.
— Добре. Не бързаме, разбира се. Само че, ако решим да я купим, ще е по-добре да се преместим и да се настаним преди зимата.
Гилбърт излезе, а Анн остави късите роклички с треперещи ръце. Този ден повече не можеше да шие. С мокри от сълзите очи тя тръгна из малкото си владение, което беше управлявала като кралица. Къщата на Морган беше всичко, което твърдеше Гилбърт. Градината беше красива, къщата беше достатъчно стара, за да има достойнство, солидност и традиции, и достатъчно нова, за да е удобна и съвременна. Анн винаги й се беше възхищавала, но възхищението не означава обич. А тя толкова обичаше малкия си „Дом на мечтите“. Тя обичаше всичко в него: градината, за която се беше грижила, и за която се бяха грижили толкова много жени преди нея; блясъкът на малкото поточе, което пълзеше през ъгъла на двора; портата между скърцащите борове; старите стълби от червен пясъчник; величествените тополи; двете мънички старомодни стъклени шкафчета над камината във всекидневната; изкривената врата на килера в кухнята; двата странни тавански прозореца на горния етаж; малката вдлъбнатина на стълбите — ами тези неща бяха част от него! Как можеше да ги изостави?