— Помниш ли как се изтърколи през гъсарника на Коб чак на Тори Роуд?
— Спомняш ли си как се нахвърлихме върху леля Джоузефин?
— Помниш ли нашия Клуб на разказвачите?
— Спомняш ли си посещението на мисис Морган, когато ти си нацапа носа в червено?
— Помниш ли как си сигнализирахме със свещи пред прозорците?
— А помниш ли колко се забавлявахме на сватбата на мис Лавендър и онези сини панделки на Шарлота?
— Спомняш ли си старото Общество за подобряване на село Авонлий?
Почти чуваха някогашните си изблици на смях, които още кънтяха в ушите им. Но ОПСА изглежда завинаги беше изчезнало. То се разпадна много скоро след сватбата на Анн.
— Останалите просто не можаха да го поддържат, Анн. Сега младите в Авонлий не са такива, каквито бяхме ние навремето.
— Не говори така, сякаш нашето време е безвъзвратно отминало, Дайана. Та в момента ние сме едва на по петнайсет и сме сродни души! А въздухът е не просто пронизан от слънчевите лъчи, той целият е светлина. И не съм сигурна дали на раменете ми няма разперени крила.
— Аз се чувствам по същия начин — отвърна Дайана, забравила, че тази сутрин стрелката на кантара се спря на сто петдесет и пет2. — Често ми се иска да се превърна в птица поне за малко. Сигурно е прекрасно да летиш.
Красотата ги заобикаляше отвсякъде. Неподозирани багри и цветни петна проблясваха в тъмните владения на леса и ги мамеха по техния път. Слънчевите лъчи се процеждаха през младите зелени листа. Навсякъде се носеха веселите трели на птичи песни. Понякога се натъкваха на малки долчинки, където на човек му се струва, че се потапя във вир от разтопено злато. А след всеки завой ново пролетно благоухание галеше лицата им… Дъхава папрат… Борова смола… Плътният аромат на току-що разорани ниви. Пред тях се изви пътека, цялата драпирана със завеса от цветовете на дива череша; тучна ливада с наболи млади фиданки, които приличаха на горски духчета, притаени сред тревите; поточета, които все още не са „твърде широки, че да ги прескочиш“; овчарска торбичка… ветрила от къдравите листа на млади папрати… И едно брезово дръвче, на което нечия вандалска ръка бе обелила бялата кора на няколко места, а под нея се виждаше оголено тъмното стебло. Анн стоя загледана в наранения ствол толкова дълго, че Дайана се зачуди. Тя не можеше да съзре онова, което виждаше Анн… Окраската на ствола преливаше от чисто бялото на бита сметана през изящните тонове на златистото, които ставаха все по-наситени и по-наситени, докато накрая се стигне до най-долния слой, плътно и наситенокафяво; той сякаш подсказваше, че колкото и хладно бели, непристъпни като девици да изглеждат отвън брезите, сърцето, скрито под тази външност, е топло и кипящо от чувства.
— Вечният огън на земята гори в техните сърца — промърмори сякаш на себе си Анн.
Накрая, след като си проправиха пътека през обрасла с дървета и храсталак долчинка, пълна с отровни гъби, те най-сетне откриха градината на Хестер Грей. Тя не се беше променила кой знае колко. И все така ухаеше с аромата на най-любимите цветя. Все още имаше купища юнски лилии, както Дайана наричаше нарцисите. Строените в правилни редици черешови дървета бяха вече стари, но въпреки това стояха пременени в бяло. И все още можеше лесно да се открие централната алея, очертана с розови храсти. Но старият насип едва се виждаше изпод разцъфтелите в бяло ягоди, виолетовото на теменужките и яркозелените листа на младите папрати. Приятелките изядоха вечерята си в единия край, разположени върху покрити с мъх камъни, а зад гърба им простираше клони люляково дърво, спуснало лилави гроздове цвят срещу лъчите на залязващото слънце. И двете бяха гладни и отдадоха заслуженото на своето кулинарно майсторство, разменяйки си похвали.
— Колко е вкусна храната под открито небе — въздъхна Дайана и се настани по-удобно. — Този твой шоколадов кейк, Анн… Думи не ми достигат, за да опиша колко е превъзходен — непременно ще взема рецептата. Фред ще остане възхитен. Той може да погълне всичко, каквото е на масата, и пак да си остане слаб. Все повтарям, че повече никога няма да сложа в уста дори парченце сладкиш, защото от ден на ден ставам все по-дебела. А е толкова ужасно да заприличам на пралеля Сара — тя беше толкова тлъста, че всеки път, когато седнеше, някой после трябваше да я издърпа от стола. Но видя ли кейк като този, пък и снощното гости… Така де, нали щяха да се обидят, ако не бях хапнала нищичко.