От стрехите на „Ингълсайд“ се спускаха дебели ледени висулки и в продължение на две дълги седмици дните бяха влажни, с пронизващ студен вятър, а нощният мраз хапеше немилостиво. После снегът някак неохотно отстъпи и когато новината за първата червеношийка, появила се в Долчинката, обиколи селото, душата на „Ингълсайд“ най-сетне се отпусна.
— Мамо, днес мирише на пролет — възторжено извика Нан, поемайки с разширени ноздри свежия влажен въздух. — Мамо, нали пролетта е най-прекрасното време от годината!
В тези дни пролетта прохождаше също като някое мило бебе, което се учи да ходи на несигурните си крачета. Зимната сива дреха на полята и горите започна да се изпъстря тук-там със зелено и Джем за пореден път поднесе на Анн букетче от първите минзухари. Но въпреки това дебелата дама, която седеше и пухтеше в едно от креслата на „Ингълсайд“, въздъхна и с прискърбие заяви, че пролетта вече не е така хубава, каквато я помни от младостта си.
— Не сте ли се замисляли, че може би промяната е вътре в нас, а не в сезона, мисис Митчъл? — усмихна се Анн.
— Може и тъй да се рече. И сама знам, че доста съм се променила. Като ме гледате такава, не вярвам да подозирате, че навремето бях едно от най-хубавите момичета по тези места.
Анн мислено си призна, че наистина не е подозирала това. Изтънялата остра коса под шапката на мисис Митчъл имаше миши цвят, в сиво бе и широко разстланият по раменете й „вдовишки воал“; безизразните й хлътнали очи бяха с избелял син цвят, а да се каже, че има само двойна гуша, си беше чист комплимент. Въпреки това мисис Антъни Митчъл се радваше на прекрасно самочувствие, защото никой в „Четирите вятъра“ не притежаваше толкова елегантно вдовишко облекло като нейното. Широката черна рокля от креп стигаше до коленете и тя я носеше така, сякаш искаше да си отмъсти на някого.
На Анн не се наложи да отвръща, защото мисис Митчъл не й даде възможност да каже нито дума.
— Тия дни напоителната система в градината нещо пресъхна — сигурно някъде има дупка, та затуй слязох до селото таз сутрин и повиках Реймънд Ръсел да я оправи. Пък после си викам, така и така съм дошла, що не прибягам до „Ингълсайд“ да помоля мисис д-р Блайт да напише жалейката на Антъни.
— За некролог ли става дума? — натърти на думата Анн.
— Тъй де… Ония неща, дет ги пишат на хартия за умрелите, нали знаете — заобяснява мисис Антъни. — Искам нещо наистина хубаво за Антъни… Нещо такова… Необикновено. Вие нали пишете разни работи, както разправят хората?
— Понякога пиша разкази — призна Анн. — Но една заета майка няма много време за това. Често ми хрумват добри идеи, макар да се съмнявам, че това ще ми помогне да вляза в списъка на „Кой кой е“5, мисис Митчъл. Пък и никога не съм писала некролог през живота си.
— А че да не е чак толкоз трудно да се напише! Старият чичо Чарли Бейтс, дето живее насреща през улицата, ги пише на цял Долен Глен, ама не ги докарва много на чувство, пък мен ме избива малко на поезия, като си мисля за Антъни. Боже, той цял живот много се увличаше от тая пущина! Случайно ви чух как хубаво говорихте на оная беседа за бандажите миналата седмица и си викам: „Всеки, дето приказва тъй сладкодумно, може да напише една поетична жалейка“. Нали ще сторите това за мен и бедния Антъни, мисис Блайт? На него много ще му хареса. Той винаги ви е харесвал и уважавал. Един път ми вика, че щом влезете в някоя стая, другите жени вече изглеждали „обикновени“. Той понякога приказваше като същински поет, тъй да знаете. Та аз съм изчела много жалейки, имам цял албум изрезки с тях, ама май никоя не харесва на Антъни… Иначе много им се смееше. А вече мина доста време, откак почина — близо два месеца. Дълго се залежа, ама поне си отиде без болка. Пролетта някак хич не е подходяща за умиране, мисис Блайт.
Чичо Чарли сигурно ще побеснее, като научи, че не той ще пише жалейката на Антъни, ама мен пък хич не ме е грижа. На него приказката му върви като по мед и масло, но двамата с Антъни никак не се погаждаха, та с една дума — няма да му поръчам жалейката на Антъни. Аз бях жената на Антъни… Вярна и предана булка цели триесе и пет годин, мисис Блайт! — каза го така, сякаш се боеше Анн да не си помисли, че са само трийсет и четири. — … И ще му направя такава жалейка, че да му хареса, ако беше още на тоя свят. Та ето какво ми вика щерката Серафин; тъй де, ожени се в Лоубридж… Ама е хубаво името й — Серафин! Преписах си го от един надгробен камък в гробището. Антъни не го хареса, искаше да я кръстим Джудит на майка му. Ама аз му викам, че то е някак много сериозно и той отстъпи. Голям добряк. Хич не се карахме… Нищо че все й викаше Сераф… Та докъде бях стигнала?