3
На следващата сутрин в края на тази седмица, изпълнена с прекрасни дни, Анн занесе цветя на гроба на Матю, а същия следобед се качи на влака от Кармъди за дома. Известно време си припомняше всички онези любими места и хора, които оставя зад себе си, но после мисълта й се понесе към любимите същества и кътчета, които я очакваха вкъщи. Сърцето й пееше от радост по време на цялото пътуване, защото се завръщаше в къщата на щастието; в къщата, където всеки, прекрачил прага, чувстваше, че това е истински дом; къщата, изпълнена във всеки един миг със смях и весели мънички личица.
„Чудесно е да се завърнеш у дома“, мислеше си Анн, ровейки из чантичката за писмото на малкия си син, което така я развесели предишната вечер. Прочете го гордо пред обитателите на „Грийн Гейбълс“ — първото писмо, което някое от нейните деца й изпращаше. Беше много мило кратко писъмце от нейния седемгодишен син, който ходеше на училище едва от една година. В правописа на Джим все още имаше пропуски, а единият от ъглите на листа беше зацапан с мастилено петно.
Ди плака цяла нощ, защото Томи Дрю я заплаши, че ще изпече куклата й като свинска пържола. Сюзън ни разказва много хубави приказки за лека нощ, но не като теб, мамо…
„Как е възможно да съм била щастлива цяла седмица, далеч от най-скъпите ми същества?“, мислеше си господарката на „Ингълсайд“.
— Чудесно е някой да те очаква в края на дълго пътуване! — възкликна тя, слизайки от влака на перона в Глен Сейнт Мери, където попадна в прегръдките на Гилбърт.
Никога не беше сигурна, че той ще я посрещне — все ставаше така, че някой умираше или се раждаше; а нито едно завръщане не беше съвсем пълно за Анн, ако съпругът й не я чакаше. А сега той дори носеше хубавия си светлосив костюм! („Колко съм доволна, че си сложих блузата слонова кост с воланите и кафявия костюм, макар мисис Линд да твърдеше, че е лудост да се обличам така за пътуването. Ако не го бях направила, сега нямаше да съм достатъчно хубава за Гилбърт“)
Целият „Ингълсайд“ беше ярко осветен от весели японски фенери, окачени на верандата. Анн радостно се втурна по алеята, очертана от двете страни с лехи жълти нарциси.
— Върнах се, „Ингълсайд“ — провикна се тя.
Отново бе заобиколена от цялото си семейство… Смехове, радостни възклицания, възторжени ръкомахания, а отстрани Сюзън Бейкър се усмихваше благовъзпитано. Всяко от децата носеше букет, набран специално в нейна чест, даже двегодишният Шърли не правеше изключение.
— Ето на това му казвам аз хубаво посрещане у дома! Всичко наоколо сякаш прелива от щастие.
— Ако някога пак заминеш, мамо — тържествено заяви Джем, — аз ще хвана апендикс.
— И как точно смяташ да го хванеш? — заинтересува се Уолтър.
— Ш-ш-ш-шт! — смушка го с лакът и заговорнически прошушна Джем. — Това е заразна болест.
Сюзън Бейкър гореше от нетърпение да й разкаже какво се бе случило в нейно отсъствие: кравата на мисис Фенър Дъглас изяла петдесет и седем пирончета и се наложило да викат ветеринар чак от Шарлоттаун; Том Флаг си боядисал мустаците, „а са минали едва две години, откак почина жена му“; Роуз Максуел от пристанището зарязала Джим Хъдсън от Горен Глен, пък той й изпратил сметката колко се е охарчил да я ухажва… Пък какво отбрано общество се събрало на погребението на мисис Еймаса Уорън и как открили Шърли да стои в обора точно под един от конете… „Едва ли някога съм била по-уплашена, скъпа госпожо доктор…“ Как имало достатъчно тревожни признаци да подозират, че сините сливи са поразени от мана; и как Ди цял ден си припявала „Мама днес се връща у дома, днес се връща у дома, днес се връща у дома…“ по мелодията на „Щастливи вървим по пътя си“. И как Фъстъчето паднало в коритото с дъждовна вода край обора… „Почти се беше удавил, скъпа госпожо доктор, но за късмет докторът го чу да мяучи и в последния възможен момент го извади оттам.“ (Какво значи „в последния възможен момент“, мамо?)
— Сега обаче по всичко личи, че е напълно възстановен — отбеляза Анн, поглаждайки лъскавата козина с черни и бели петна на въпросния котарак, който мъркаше в креслото край камината.
Преди година Нан донесе от селото едно клето мършаво коте, което някакви момчета измъчвали, и Гилбърт го кръсти Фъстъчето. Тогава името му подхождаше, но сега съвсем не отговаряше на външния вид на охранения домашен любимец.
— Мамичко, не може ли да вечеряме по-скоро — жално се обади Джем. — Чувствам, че ми стърже коремът. Пък и ние сме приготвили на всеки от любимото му ястие.