— Жената ми каза, че съм достатъчно голяма да заспивам на тъмно. Но аз се чувствам толкова мъничка, госпожице Шърли, а нощта е така огромна и ужасна. Пък и в моята стая има един препариран гарван, който толкова ме плаши. А Жената ми каза, че ако плача, той щял да ми изкълве очите. Разбира се, аз не й повярвах, госпожице Шърли, но все пак ме е страх. Нощем всички предмети така си шепнат помежду си… Но в голямото Утре няма да се боя от нищо — дори и от отвличане.
— Но, Елизабет, няма никаква опасност да бъдеш отвлечена!
— Жената ми каза, че има, ако отида някъде сама или пък разговарям с чужди хора. Но вие не сте чужд човек, нали, госпожице Шърли?
— Не, скъпа моя. Ние с теб винаги сме се познавали от голямото Утре — успокоих я аз.
4
„Уинди Уилоус“
Уличката на привиденията
Съмърсайд
10 ноември
Прескъпи мой,
Някога мислех, че ако намразя някого на този свят, то ще е човекът, който ми развали перото на писалката. Но Ребека Дю просто не мога да я намразя за навика да си преписва разни рецепти с писалката ми, докато съм в училище. За кой ли път го прави, ето защо този път писмото, което ще получиш, няма да е нито дълго, нито любовно писмо (възлюбени мой!).
И последният щурец допя песента си. Вечерите станаха толкова хладни, че в стаята си вече имам мъничка топчеста продълговата печка на дърва. Постави я Ребека Дю — поради което й прощавам за перото. Няма нещо, което тази жена да не може да свърши, при това винаги, когато се върна от училище, тя е запалила огъня. Това е най-миниатюрната печица на света, дори самата аз мога да я вдигна на ръце. На четирите си криви железни крачета изглежда като наежено черно кутре. Но щом я напълниш с дърва, се зачервява като роза и излъчва такава чудна топлина, че не се и замисляш дали е красива. Точно в момента седя пред нея с крака, опрени на тясното й гръбче, и ти пиша, сложила листа на коляното си.
Всички в Съмърсайд, или поне повечето хора, са на бала на семейство Прингъл. Но аз не бях поканена. А на Ребека Дю й е толкова криво от това, че направо не му завиждам на Дъсти Милър. Но само като се сетя за Майра, дъщерята на Харди Прингъл, толкова красива и дотолкова безмозъчна, че се опита да докаже в контролното си, че ангелите9 в основата на равнобедрения триъгълник са еднакви, готова съм да простя на цялото Прингълово племе. Наскоро Блейк Фентън определи алигатора като „огромен вид насекомо“. Е, такива са звездните мигове в учителския живот!
Тази нощ май ще вали. Обичам вечерите, когато се кани да вали. Вятърът връхлита „над кулите и дървесата“ и уютната ми стаичка изглежда дори още по-уютна. Тази нощ и последното златно листо по върбите ще бъде отнесено.
Вече май ходих на вечеря навсякъде — имам предвид, по домовете на всички мои ученици, както от града, така и от околностите. Олеле, Гилбърт, скъпи мой, направо ми се повдига при мисълта за сладко от тиква! В нашия дом на мечтите никога, ама никога няма да държим сладко от тиква!
Почти навсякъде, където ходих на вечеря през последния един месец, ми се поднасяше С. от Т. Първия път го опитах и ми хареса — беше тъй златисто, като от слънчеви лъчи… и най-лекомислено взех, че го похвалих. Веднага се разчу колко много съм обичала С. от Т. и хората започнаха да го сервират специално заради мен. Снощи бях у господин Хамилтън и Ребека Дю ме увери, че поне там няма да ми се наложи да ям С. от Т., защото никой от семейството не го обичал. Но още щом седнахме на масата, видях поставена на бюфета неизбежната гравирана стъклена купа със С. от Т.
— Аз не правя сладко от тикви — обясни госпожа Хамилтън, като ми сипа една щедра порция, — но чух, че ужасно го обичате, и взех от братовчедка ми от Лоувейл. Още миналата неделя й рекох: „Тая седмица госпожица Шърли ще ми идва на гости, а тя ужасно обича сладко от тиква. Ще ми дадеш ли едно бурканче да я почерпя?“. И тя ми даде, ето на, каквото остане, можете да си го вземете за вкъщи.
Само да беше видял каква физиономия направи Ребека Дю, когато се върнах от дома на Хамилтън с бурканче, две трети пълно със С. от Т.! И тук никой не го обича, така че посред тъмна нощ двете го погребахме в градината.
— Няма да пишете за това, нали? — с безпокойство попита тя.
Откак откри, че от време на време пиша за разни списания, Ребека Дю живее със страха… а може би с надеждата — не знам точно кое от двете, че ще седна да опиша всичко, което се случва в „Уинди Уилоус“. Ще й се „така да изрисувам рода Прингъл, че чак да ги накарам да се изприщят“. Но уви! Засега те са тези, които карат мен да се изприщвам, а от тях и от училищната работа съвсем не ми остава време за писателстване.