Госпожа Джеймс Прингъл отнесе вкъщи на дъщеря си Джен такива новини, от които очите на девойчето щяха направо да позеленеят от яд, ако не си бяха зелени. Е, поне веднъж Джен да си получи заслуженото, доволно отбеляза Ребека Дю. Но в резултат дойде обидата в съчинението „Най-значителните случки…“.
Пътят към старото гробище, дълбоко набразден от коловози, минаваше между високи каменни стени, обрасли със заскрежен мъх. Покрай него на равни интервали растяха тънки стройни тополи, които ноемврийските ветрове не бяха дообрулили. Те изникваха от тъмнината на фона на аметистовите хълмове в далечината. А самото гробище бе обградено в каре от високи печални ели и половината от надгробните плочи бяха полегнали като пияни. Анн не очакваше да види някого тук и се изненада, когато влезе и точно до самата порта срещна госпожица Валънтайн Корталоу. С дълъг деликатен нос, тънки деликатни устни и приведени деликатни рамене, с цялата си фигура тази жена излъчваше някаква непреодолима женственост. Разбира се, Анн, както всички останали в Съмърсайд, познаваше госпожица Валънтайн. Тя беше местната шивачка и онова, което не й беше известно за хората тук, независимо за живите или за умрелите, просто не си струваше да се знае. На Анн й се щеше да поскита наоколо сама, да чете странните стари епитафии, да разгадава имената на забравени възлюбени изпод прораслите лишеи, но не можа да откаже жеста на госпожица Валънтайн, която я улови под ръка и тръгна да изпълнява задълженията си на домакиня — хората с фамилията Корталоу, които лежаха погребани тук, в това гробище, очевидно не бяха по-малко от ония от рода Прингъл. Във вените на госпожица Валънтайн не течеше и капчица Прингълова кръв, пък и един от любимите ученици на Анн бе неин племенник, тъй че не й струваше особено усилие да бъде мила с нея. Само трябваше да внимава да не изтърве дори и намек, че госпожица Валънтайн „шие, за да преживява“. Бяха й казали, че е много чувствителна на тази тема.
— Радвам се, че се случих тук тази вечер — започна госпожица Валънтайн. — Мога да ви разправя всичко за всеки един погребан тук. Винаги съм казвала, че човек трябва да знае всички подробности за мъртвите, за да му бъде гробището действително интересно. Предпочитам да се разхождам тук, отколкото в новото гробище. Тук са погребани само старите родове, докато в новото погребват всеки Том, Дик и Хари10. Семейство Корталоу са погребани ето тук, в този край. Божичко, толкова много погребения станаха в нашия род!
— Предполагам, не повече, отколкото във всяка стара фамилия — вметна Анн, понеже госпожица Валънтайн очевидно очакваше тя да каже нещо.
— Не ми разправяйте, че всеки род е преживял това, което преживя нашият — ревниво възрази госпожица Валънтайн. — При нас има особено предразположение към туберкулозата. Повечето умираме от охтика. Това тук е гробът на леля Кора. Голяма красавица беше. Тогавашният съмърсайдски свещеник й беше казал, че само като я видел, и животът му ставал поезия. Хубави думи, нали? Макар никога да не съм смятала, че подобават на един свещеник. Леля Кора се омъжи за някакъв янки и прекара целия си живот в Бостън, но когато се върна да погостува на Острова и видя това старо гробище, се обърна към съпруга си и каза: „Можеш да ме погребеш тук, Томас“. И така, тя почина — не веднага, разбира се, но след три години… А това е гробът на леля ми Беси. Ако изобщо някога е съществувала светица, това беше тя. Но несъмнено, сестра й, леля Сесилия беше най-интересната, за която мога да ви разкажа. Последния път, когато я видях, ми каза: „Седни, скъпа, седни. Довечера в единадесет и десет ще умра, но това съвсем не означава, че не бива добре да си поклюкарстваме за последно“. И най-странното беше, госпожице Шърли, че тя наистина почина същата вечер в единадесет и десет. Можете ли ми каза как го е знаела?