— Какво ще си помислите за човек, който заставя леля си — единствената си леля — да отиде в бедняшки приют? — обяви Трикс.
— И пасе кравата си в гробището — добави Прингъл. — Съмърсайд още не беше виждал такова чудо.
— Какво ще си помислите за човек, който всеки ден записва в дневника си какво е вечерял? — попита Трикс.
— Така е правил и великият Пийпс12 — отбеляза д-р Картър и отново се усмихна. Гласът му прозвуча така, сякаш всеки миг ще се разсмее.
Може би в крайна сметка не е бил надут, помисли си Анн, просто е бил млад, свенлив и прекалено сериозен. Но самата тя определено се чувстваше поразена. Изобщо нямаше намерение нещата да стигат толкова далеч. Осъзна, че е по-лесно да започнеш едно нещо, отколкото да го приключиш. Трикс и Прингъл бяха дяволски остроумни. И нито веднъж не споменаха, че точно техният баща е извършил и едно-едничко от споменатите неща. Анн можеше да си представи как Прингъл с престорена невинност, от която кръглите му очи стават още по-кръгли, обяснява: „Но аз задавах тия въпроси на д-р Картър просто за сведение!“.
— Какво ще си помислите — продължаваше Трикс — за човек, който отваря и чете писмата на жена си?
— Ами какво ще си помислите за човек, който отива на погребение — погребението на родния си баща — по работни дрехи? — попита Прингъл.
Какво ли още щяха да измислят? Госпожа Сайръс открито плачеше, а Езми се бе поуспокоила в отчаянието си. Вече нищо нямаше значение. Обърна се и решително изгледа д-р Картър, когото бе изгубила завинаги. И за първи път в живота й се наложи да каже нещо наистина остроумно:
— Какво — тихо попита тя — ще си помислите за човек, който пропиля цял божи ден да търси котенцата на една нещастна, случайно застреляна котка, защото не можеше да понесе мисълта, че ще умрат от глад?
Над стаята надвисна странна тишина. Трикс и Прингъл внезапно се засрамиха от себе си. После се надигна госпожа Сайръс, и с чувство за съпружески дълг подкрепи неочакваната защита, която Езми оказа на баща си.
— А и как чудно умее да плете на една кука! Миналата зима, докато лежеше, скован от лумбаго, изработи такава прекрасна покривка за масата в салона…
Всеки си има граница на издръжливост, и Сайръс Тейлър достигна своята. Така яростно отскочи назад, че столът му се плъзна по излъскания под и се блъсна в масичката с вазата. Масичката се преобърна и вазата, естествено, се пръсна на стотици парченца. Разрошените побелели вежди на Сайръс видимо настръхнаха от ярост, той се изправи и най-сетне избухна:
— На никакви куки не плета, жено! Как може една достойна за презрение покривчица да провали завинаги репутацията на един мъж?! Толкова ми беше зле от онова проклето лумбаго, че не знаех какви ги върша! Пък съм бил и глух, така ли, госпожице Шърли? Глух съм бил!
— Тя не каза, че си, тате — развика се Трикс, която вече нямаше страх от баща си, щом изразяваше настроенията си гласно.
— Да де, не го каза! Никой от вас нищичко не каза! И ти не каза, че съм на шестдесет и осем, след като съм само на шестдесет и две, нали така? Не каза и че не разрешавам на майка ти да си вземе куче! Боже мой, жено, ако щеш, можеш да гледаш и четиридесет хиляди кучета, и чудесно го знаеш! Кога съм ти отказал нещо, което си поискала? А? Кога?
— Никога, татенце, никога — отпаднало изхълца госпожа Сайръс. — Пък и аз никога не съм искала куче. Не съм си и помисляла да искам куче, татенце!
— Кога съм отварял писмата ти? Кога изобщо съм си водил дневник? Хм, дневник! Кога съм ходил по работни дрехи на чието и да било погребение? Кога съм си пасъл кравата в гробището? Коя моя леля е в бедняшки приют? Хвърлял ли съм някога печеното по някого? Карал ли съм ви някога да живеете само на плодове и яйца?
— Никога, татенце, никога! — проплака госпожа Сайръс. — Винаги добре си се грижил за нас, толкова добре!
— Не ми ли каза миналата Коледа, че искаш галоши?
— Да, ами да, разбира се, че ти казах, татенце. И цяла зима краката ми бяха така сухи и топли.
— Е, добре тогава! — Сайръс победоносно изгледа всички присъстващи. Очите му срещнаха погледа на Анн. И внезапно стана нещо неочаквано. Сайръс се разсмя. По бузите му действително се появиха трапчинки, и тия трапчинки направиха истинско чудо с цялото му изражение. Той върна стола си до масата и седна.
— Аз, д-р Картър, имам ужасния навик да се размълчавам. Всеки човек си има по някой лош навик. Е, моят е такъв. Хайде, майчице, хайде, стига си плакала. Признавам, че съм си заслужил всичко, което казахте, с изключение на това за плетките. Езми, момичето ми, никога няма да забравя, че единствено ти ме защити. Повикай Маги да разчисти цялата тази бъркотия — знам колко сте доволни всички, дето тая пущина се разби на парченца! — и да поднесе пудинга.