Вечерта Елизабет горчиво си поплака в стаичката ми и обяви, че сигурно завинаги ще си остане Лизи. Никога вече не можела да бъде някое от останалите си имена.
— Миналата седмица обичах Господ. А тази седмица не го обичам — предизвикателно каза тя.
Целият й клас щял да участва в програмата, и тя се чувствала „като леопард“. Все си мисля, че горкото създание искаше да каже „като прокажена“17, и това ми прозвуча направо ужасно. Милата Елизабет не бива да се чувства като прокажена!
И така, на следната вечер направих едно посещение в „Евъргрийнс“. Жената — която действително трябва да е родена още преди Потопа, толкова древен вид има — студено ме изгледа с огромните си сиви безизразни очи и отиде да съобщи на госпожа Камбъл, че съм дошла при нея.
В онази дневна слънчев лъч навярно не е влизал, откак е построена къщата. Имаше пиано, но съм убедена, че на него никога не е свирено. До стената бяха подредени твърди столове, покрити с копринен брокат. Абсолютно всички мебели, с изключение на мраморната маса насред стаята, бяха подредени покрай стените, и никой от тях не се съчетаваше с останалите.
Влезе госпожа Камбъл. До този момент не бях я виждала. Има фино, изваяно старческо лице, което би могло да е и мъжко, с черни очи и черни рунтави вежди под снежнобялата коса. Явно не отрича всички телесни украшения, тъй като носеше едри ониксови обеци, достигащи до раменете. Беше болезнено учтива към мен, и аз също бях болезнено учтива към нея. Седнахме и си разменихме някои любезности относно времето — и двете, както е отбелязал Тацит преди няколко хилядолетия, „с изражение, подобаващо за случая“. Казах й — искрено — че съм дошла да попитам дали не би ми заела за известно време „Мемоарите“ на Рев Джеймс Уолъс Камбъл, защото, доколкото знам, в тях е писано доста за ранната история на графство Принс и ми трябват за уроците в училище.
Госпожа Камбъл доста явно омекна, повика Елизабет и я изпрати до своята стая да донесе „Мемоарите“. По лицето на Елизабет личаха следи от сълзи и госпожа Камбъл благоволи да ми обясни, че това било, защото учителката й изпратила ново писмо с молба да й разреши да пее на концерта, но тя, госпожа Камбъл, написала един твърде хаплив отговор, който малката Елизабет ще трябва утре сутринта да занесе.
— Не одобрявам деца на възрастта на Елизабет да пеят пред публика — рече госпожа Камбъл. — Това често ги прави самонадеяни и дръзки.
Като че нещо би могло да направи малката Елизабет самонадеяна и дръзка!
— Навярно сте мъдра жена, госпожо Камбъл — отбелязах аз с най-снизходителния си тон. — Във всеки случай, Мейбъл Филипс ще пее, а казват, че гласът й бил така прекрасен, че всички други щели да бледнеят пред нея. Без съмнение е много по-добре Елизабет да не се опитва да съперничи с нея.
Само да беше видял физиономията на госпожа Камбъл! На външен вид тя може и да е Камбъл, но в сърцето си е Прингъл. Все пак не каза нищо, а и аз си знаех кога е психологическият момент да спра. Благодарих й за „Мемоарите“ и си тръгнах.
На следната вечер, когато малката Елизабет дойде при градинската порта за млякото си, бледото й като цвете личице буквално сияеше. Госпожа Камбъл обявила, че в крайна сметка може да пее, стига само да не се възгордее от това.
Разбираш ли, Ребека Дю ми беше споменала, че семействата Филипс и Камбъл винаги са си съперничили на тема добри гласове!
Дадох на Елизабет една коледна картинка да си я окачи над креватчето — изпъстрена със сенки горска пътечка, която излиза на хълма при старинна къщичка сред дърветата. Малката Елизабет казва, че сега вече не й е чак толкова страшно да заспива в тъмното, защото щом си легне, веднага си представя, че върви по пътечката, влиза в къщичката, а тя е цялата осветена и вътре е баща й…
Горкото детенце! Не мога да не се възмущавам от тоя неин баща!
19 януари
Снощи имаше танци у Кари Прингъл. Катрин дойде в тъмночервена копринена рокля с волани, каквито сега излизат на мода, а прическата й бе правена от фризьор. Можеш ли да повярваш? Щом влезе в стаята, дори хората, които я познават още откакто е дошла учителка в Съмърсайд, започнаха да се питат коя е. Но все си мисля, че промяната е не толкова в роклята и прическата, колкото в самата нея.
Преди, когато се намираше сред хора, отношението й винаги беше: „Тия хора са ми досадни. Сигурно и аз съм им досадна, и се надявам да е така“. Но снощи сякаш бе поставила запалени свещи по всички прозорци на къщата на своя живот.