Снощи намина госпожа Реймънд и със сълзи на очи ме помоли да й простя за прибързаното поведение.
— Само да знаехте какво е сърцето на майката, госпожице Шърли! Нямаше да ви е трудно да ми простите…
На мен и така не ми беше трудно да й простя. Има нещо у госпожа Реймънд, което не може да не ми харесва. Пък и толкова ни помогна за Драматичния кръжок… Нищо де, все пак не й обещах: „Да, госпожо, всяка събота, когато искате да излезете, ще се грижа за дечицата ви“. Човек се учи от грешките си — дори и такъв непоправим и доверчив оптимист като мен…
Както разбирам, голяма част от съмърсайдското общество в момента е много заинтригувана от любовните отношения между Джарвис Мороу и Дъви18 Уесткот. Както разправя Ребека Дю, „повече от година са сгодени, но все не стигат доникъде“. Леля Кейт, на която Дъви се пада някаква далечна племенница (за да сме точни, леля Кейт май беше леля на някаква втора братовчедка на Дъви по майчина линия), е дълбоко заинтригувана от историята — от една страна, защото смята, че Джарвис е отлична партия за Дъви, а от друга, както подозирам, защото мрази Франклин Уесткот и много й се ще да го види с разгромена конница, пехота и артилерия. Не че леля Кейт би си признала, че „мрази“ когото и да било. Но като малки двете с госпожа Франклин Уесткот били много близки приятелки, и леля Кейт сериозно твърди, че точно той е бил причина за смъртта й.
За мен историята е интересна. Отчасти защото Джарвис ми е много симпатичен, а и Дъви не ми е безразлична; и отчасти (поне така започвам да подозирам) защото най-непоправимо все си навирам носа в чужди работи — естествено, винаги с най-добри намерения.
Накратко, положението е следното: Франклин Уесткот е търговец. Висок, меланхоличен, инатлив и необщителен. Живее в огромна старомодна къща — „Елмкрофт“19, точно на излизане от града, по горния път към пристанището. Срещала съм го веднъж или два пъти, но всъщност знам за него твърде малко извън факта, че има необичайния навик да каже нещо и после да избухне в продължителен беззвучен кикот. Не бил стъпвал в църквата, откакто там се пеят химни и настоява всичките му прозорци да са отворени дори и в зимна буря. Признавам си, че щом научих за това, последното, у мен се прокрадва известна симпатия към него. Но навярно съм единствената личност в Съмърсайд, на която той е симпатичен. Все пак го смятат за виден гражданин и от общината не смеят да предприемат нищо без неговото одобрение.
Жена му е починала. Навсякъде разправят, че била робиня, неспособна да нарече своя дори собствената си душа. Говори се, че когато я въвел в дома си, Франклин й обявил, че той ще бъде господарят.
Дъви, която всъщност се казва Сибил, е единственото му дете — много хубава, позакръгленичка, обичлива девойка на деветнадесет години, с червени устни, вечно полуотворени над белите й зъбки; с тъмноруси кичури в кестенявата коса; с примамливи сини очи и много тъмни мигли — толкова дълги, че човек да се чуди истински ли са. Джен Прингъл твърди, че Джарвис се влюбил в нея именно заради очите й. Ние с Джен обсъдихме историята от край до край. Джарвис е любимият й братовчед.
(Между другото, направо няма да повярваш колко е мила Джен към мен, а и аз към нея. И действително е много умна.)
Франклин Уесткот никога не бил позволявал на Дъви да излиза с момчета и когато Джарвис Мороу започнал да й „обръща внимание“, му забранил да идва у тях и наредил на Дъви да не се „мотае повече с оня младеж“. Но пакостта била сторена. Дъви и Джарвис вече били влюбени от все сърце.
Всички в града симпатизират на влюбените. Какво повече иска Франклин Уесткот — Джарвис е преуспяващ млад адвокат, от добро семейство, с добри перспективи, и сам по себе си е много хубав и свестен младеж.
— За Дъви не би имало нищо по-подходящо — заяви Ребека Дю. — Само да поиска, Джарвис Мороу може да има което и да е момиче в Съмърсайд. Но Франклин Уесткот просто си е наумил да я остави стара мома. Иска да е сигурен, че ще има кой да се грижи за домакинството му след смъртта на леля Маги.
— Никой ли няма влияние над него? — попитах аз.
— С Франклин Уесткот никой не може да спори. Прекалено е саркастичен. А ако го надспориш, избухвал ужасно. Не съм го виждала как избухва, но чух госпожица Праути да описва какво е правил веднъж, като била там да им шие. Пощурял за нещо — никой не разбрал за какво — и просто грабвал всичко, което му попадне, и го изхвърлял през прозореца. Поемите на Милтън изхвърчали през живия плет право в езерото с лилиите на Джордж Кларк… И все е недоволен от живота. Госпожица Праути разправя, че майка й й казала, че през живота си не е чувала такива писъци като неговите, когато се раждал. Предполагам, че господ си има причини да създава подобни хора, но все пак ми е чудно… Не, не виждам какво друго могат да направят Джарвис и Дъви, освен да избягат. Някак долно е човек да го прави, въпреки всички романтични небивалици за бягства, които се разправят напоследък. Но в техния случай всеки ще ги извини.