… И черно-белите снежинки се съединиха в картина. Много бледа и с твърде ярки контури, което я правеше да изглежда едновременно неестествена и странно пластична, но определено беше картина, която виждаше и която му говореше нещо.
Например това, че много правилно беше разгадал какво означава тонът на говорителя. Наистина не бяха бедняци в Мексико или в Андите. Различи гъмжило от хора, автомобили и сгради, което в първия момент като че ли се състоеше само от движение и отказваше да придобие някаква форма. Все пак веднага определи, че видяното не се предава по сателит, а най-много от няколкостотин километра, дори може би много по-малко. Автомобилите бяха с германски номера. Хората — поне повечето от тях — бяха облечени като тези, които срещаше само допреди няколко дни, а гласовете, които чуваше, не говореха неразбираемо, а на стандартен немски език. Каквото и да се беше случило, то бе станало тук. Нищо чудно, че журналистите бяха забравили отново да щурмуват стаята му. Имаха по-важна новина от мъж, останал жив след падане по стълба.
И раняване с автомат, взривяването на цял манастир, двубой между бойни хеликоптери и обстрел с ракети…
Мисълта ярко проблесна в съзнанието му, като спомен. Ако не беше така фантастична и ако Бренер не беше така впечатлен от видяното по телевизията, неминуемо щеше да осъзнае, че е точно това. Но не и позволи да се превърне в реалност, а изцяло се съсредоточи върху онова, което виждаше на екрана.
Хората от операторския екип не бяха единствените, които се блъскаха на улицата. Върху високо вдигнатите камери и микрофони Бренер различи емблемите на два-три частни канала, а почти в края на картината, и огромната предавателна кола на ZDF5.
Хората се трупаха на тротоара и във входовете на жилищата и сигурно щяха да слязат и на улицата, ако можеха. Пречеше им плътна редица от мъже в зелени униформи, които не можа точно да различи, но предположи, че са полицейски сили.
Коментаторът продължаваше да говори за някаква катастрофа, без да казва каква точно. Вероятно, помисли си недоволно Бренер, темата вече часове наред владее медиите и той е единственият човек в страната, който не знае какво се е случило. Все пак успя да научи, че не само малък район, а цели две населени места с пътищата към тях са затворени от полицията и граничните войски. Ако наистина ставаше дума за паднал самолет, както инстинктивно прие, то какво, за Бога, е имало на борда му? Истинска атомна бомба?
Вече искаше да тръгва към стаята си — или пък изобщо да излезе от интензивното отделение, още не беше сигурен, — когато нестабилната картина още повече се раздвижи. В първия момент не виждаше практически нищо, само бъркотия, в която възвърналото се зрение нищо не можеше да различи. Но в следващия момент се повтори историята отпреди малко, но този път му се стори някак тайнствено, може би, защото не беше чак толкова изненадан, че да не разбере какво става: за секунда парченцата информация се съединиха пред очите му в картини, толкова бързо и толкова прецизно, сякаш в главата му някой завъртя някакъв ключ или с умели движения довърши фината настройка. Най-тайнственото беше, че ефектът засегна само екрана. Очите му се фокусираха върху телевизора. Всичко останало наоколо си остана неясно и мъгливо.
Заградителната верига на улицата се раздели, за да пропусне къса колона товарни автомобили. Между мъжете тромаво преминаха, четири огромни камиона, боядисани в натовско зелено. Каросериите им бяха скрити под маскировъчни платнища, но брезентът на последния не беше спуснат докрай, така че камерата успя бързо да надникне под него. Мъжете, които седяха вътре, не бяха с униформи, както очакваше да види. Носеха бели защитни костюми с ръкавици, ботуши и шлем. Лицата им бяха скрити зад тъмни стъкла. Мисълта отпреди малко още веднъж мина през ума му, само че този път хич не му се стори необичайна. На мястото, откъдето идваха хората, със сигурност нямаше атомна бомба, но беше нещо от този род — може би не чак толкова голямо, но със същото значение. Картините така грабнаха вниманието на Бренер, че почти не чуваше гласа на коментатора. Разкъсван между страх и някакво непознато въодушевление, гледаше как малката колона съвсем бавно си проправя път през човешката маса, като на няколко пъти трябваше да спре, докато полицаите отново успеят да разпръснат малко тълпата. Напразно се опитваше да разгадае видяното. Хората на тротоара изглеждаха развълнувани, но не гневни. Ставаше нещо твърде обезпокоително. Нещо, което изобщо не беше действително…
Бренер примигна, прокара длан през очите си и още веднъж се взря в екрана, където колоната автомобили окончателно беше спряла, наобиколена от десетки мъже и жени, които подвикваха нещо на шофьорите и на хората вътре. За миг се запита дали изобщо е с всичкия си. Картините бяха впечатляващи и по някакъв трудно описуем начин му въздействаха истински и заплашително, но точно това трябваше да му послужи за предупреждение. Въздействаха твърде заплашително и твърде истински. Действителността рядко се подчиняваше на драматургията на игрален филм, но с тези картини беше точно така.