Робърт Ранкин
Антипапата
Пролог
Дългият показалец на ранното слънце се промуши между жилищните блокове и надникна през прашната витрина на бара-пивница „Летящия лебед“, блесна върху стъклото на бирена халба и в окото на Невил, нещатния барман.
Невил държеше халбата на една ръка разстояние и я оглеждаше със здравото си око. Беше много чиста и по ръба й пробягваха малки небесни дъгички. И формата й беше хубава, нежно се издуваше, за да изпълни ръката с женствената си закръгленост. Много хубава беше. Съзерцанието на еднопайнтова1 халба носеше голяма радост; но погледнато от страна на грубата реалност, повече радост имаше, разбира се, в това да обърнеш една халба с бира.
Очуканият стенен часовник над бара с реклама на „Гинес“ удари безшумно 11 часа. Някога звънът му прекъсваше рязко, като с касапски нож, веселата разговорка на посетителите на „Лебеда.“ Но часовникът мълчеше вече три дълги години, откакто Джим Пули го бе уцелил с много точен удар с халба. И сега никой вече не чуваше глухите, тъпи удари, та на Невил се налагаше да използва по-груби методи да опразва бара, когато идваше време да затваря. Дори най-пияният от гуляйджиите можеше да схване какво означава удар по главата с боздугана, който Невил държеше под плота на бара.
При последния удар на часовника „Гинес“ Невил остави блестящата халба. Вдигна окачената на панти част от плота и се запъти към вратата. Брентфордското слънце заблестя върху лъсналия му от брилянтин скалп, докато той аристократично изпълваше рамката на прочутата порта и лекичко подушваше въздуха. В утринната омара идваха и заминаваха автобуси, поели към екзотични кътчета западно от Лондон. От закусвалнята за къри „Звездата на Бомбай“ се носеше зловонна миризма, а врабчетата по телефонните жици пееха онези песни, на които родителите им ги бяха научили. Денят беше сънлив и спокоен.
Чувствителните ноздри на Невил потрепнаха. Изведнъж го обзе странното предчувствие, че този ден нямаше да бъде като другите.
И той беше адски прав.
1
Унищожителят на кръчмарски часовници Джим Пули седеше в библиотеката „Мемориъл“, заровен сред древни томове в безкрайното търсене на космическите истини, които биха могли да поведат човек по тясната, криволичеща пътечка към самоусъвършенстването и пълното просветление. „Колкото да попълни бланка-заявка и да се скрие от дъжда“ — така наричаше присъствието му главната библиотекарка.
— Господин Пули — обърна се тя към него с онзи приглушен, но остър тон, характерен за професията й, — господин Пули, защо не отидете с вестника си в букмейкърския пункт и там да го проучвате в атмосфера, която ще е далеч по-подходяща за намеренията ви?
Вторачил поглед във вестника си като в транс, Пули промълви:
— Чудесно тяло разхождате, госпожо Нейлър.
Госпожа Нейлър, която прочете по устните му всяка думица, както и в хиляди други подобни случаи, се изчерви леко, но запази достойнство.
— Защо поне от време на време не погледнете книгите, просто за вид.
— Аз си имам свои книги — отвърна тихо Джим, — но идвам тук, за да се потопя в атмосферата на тази благородна сграда и да се насладят очите ми на вашите елегантни крайници.
— Вие дори нямате фиш, господин Пули.
— Дайте ми една френска целувка — рече високо Джим.
Госпожа Нейлър бързешком се върна зад писалището си и остави Пули на мира. Погледът му бягаше по безкрайните колони на състезателните коне. Знаеше, че някъде в този обширен списък съществуваха шест коня, които щяха да спечелят днес при добър залог, а ако бъдат подредени по системата „Янки“, щяха да донесат най-малко 250 000 паунда. Подобно познание е, разбира се, твърде общо, тънката подробност да узнаеш кои коне да избереш прави нещата трудни.
Пули облиза крайчеца на химикалката си, специално благословена за целта от отец Мойти. Вдигна я към снопа светлина, който изведнъж най-неочаквано нахлу през горния прозорец. Беше изписана почти цялата, повече от половината от черните й жизнени сокове бяха изсмукани, и за какво? За попълване на фишове със зле подбрани коне, ето за какво. Пули въздъхна, беше изгубил концентрацията си. Крехкото равновесие бе нарушено и всичкото това — заради брътвежа на госпожа Нейлър.
Е, добре, помисли си Пули, слънцето вече се е издигнало до нока на първата рея. Стана от мястото си и изтръгна от гумените тапички на краката на стола такова скърцане, което сякаш прободе с рапира сърцето на госпожа Нейлър. Тръгна решително към вратата, но като стигна до нея, се завъртя на пета.