Точица издигна още по-високо ръце, поклони се и занарежда:
— Мама е напълно ослепяла, а пък е още толкова млада. Три кутийки за двайсет и пет! Господ да ви благослови, госпожо!
Явно стената беше купила от нея три кутийки кибрит.
Господин Поге се изсмя гласно. Никога още не му се беше случвало подобно нещо. Застанала във всекидневната стая, която му струваше три хиляди марки, дъщеря му просеше от тапетите.
Като чу, че някой се смее, Точица се уплаши, извърна се, зърна баща си и побягна. Пифке заподскача безучастно след нея.
— Да не ви хлопа дъската? — запита бащата, но не получи отговор.
Той се обърна и отиде в работната си стая. На бюрото имаше писма и вестници. Господин Поге се настани в дълбокото кожено кресло, запали пура и зачете.
Всъщност Точица се казваше Луиза. Но понеже през първите години никак не растеше, нарекоха я Точица. Такаи казваха и сега, макар отдавна да беше тръгнала на училище и съвсем да не беше малка.
Баща й, господин Поге, беше директор на фабрика за бастуни. Той печелеше много пари, но имаше и много работа.
Обаче жена му, майката на Точица, беше на друго мнение. Според нея той печелеше прекалено малко пари, а работеше прекалено много. В такива случаи той винаги казваше „Жените не разбират от тия неща!“ Ала тя не му хващаш вяра.
Обитаваха голямо жилище недалеч от „Райхстагсуфер“. Домът им се състоеше от десет стаи и беше толкова голям, че докато стигнеше след ядене до детската стая Точица обикновено огладняваше отново. Толкова дълъг беше пътят!
Понеже заговорихме за ядене, трябва да ви обадя: господин Поге беше гладен. Той позвъни. Влезе дебелата прислужница Берта.
— Нима трябва да умра от глад? — запита той сърдито.
— Съвсем не — каза Берта, — но уважаемата госпожа е още в града и дз си мислех…
Господин Поге стана.
— Ако продължавате още да мислите, утре няма да ви пусна на разходка — заяви той. — Хайде! Слагайте да ядем! Повикайте госпожицата и детето.
Дебелата Берта се понесе в тръс и се изтъркаля като топка през вратата.
Пръв влезе в трапезарията господин Поге. Той взе една таблетка, изкриви лице и пи след това вода. Господин Поге гълташе хапове винаги щом се удадеше случай. Преди ядене, след ядене, преди лягане, след ставане. Понякога тия таблетки бяха плоски и кръгли, понякога топчести, понякога квадратни. Човек би си казал, че това нещо му прави удоволствие. Но работата беше там, че той не беше добре със стомаха.
След него се яви госпожица Андахт. Госпожица Андахт беше гувернантката. Тя беше много висока, много слаба и много завеяна.
„Като дете са я къпали в прекалено гореща вода“ — разправяше винаги за нея дебелата Берта; но двете изобщо се търпяха. По-рано, когато Погеви още не бяха наели гувернантката и у тях живееше бавачката Кете, Точица по цял ден седеше в кухнята при Берта и Кете. Тогава те чистеха заедно грах, а Берта ходеше на пазар заедно с Точица и й разказваше за своя брат в Америка. Тогава Точица беше винаги здрава и бодра и не изглеждаше бледа като сега, откак побърканата Андахт бе дошла в тоя дом.
— Дъщеря ми изглежда бледа — каза загрижено господин Поге, — не намирате ли и вие?
— Не — отвърна госпожица Андахт.
След това Берта донесе супата и се засмя. Госпожица Андахт погледна изкриво прислужницата.
— Какво се, смеете тъй глупаво? — запита главата на семейството и започна да гребе усилено с лъжицата, сякаш някой му плащаше за това.
Но внезапно той изпусна лъжицата си в супата, притисна салфетката до устата си, задави се, закашля се страшно и посочи към вратата.
Там бе застанала Точица. Но, мила майчице, как само изглеждаше тя!
Беше облякла червеното домашно сако на баща си и под него беше натъпкала една възглавница, така че бе заприличала на закръглен, издут чайник. Тъничките и голи крака, които се подаваха под сакото, напомняха барабанени палки. На главата и се клатушкаше празничната шапка на Берта — някаква измишльотина от пъстра слама. В едната си ръка Точица държеше точилката и разтворен дъждобран, в другата — конец. За конеца беше вързан тиган, а в тигана, който се влачеше с тропот след детето, седеше кучето Пифке и бърчете чело. Впрочем то не бърчеше чело от недоволство, а просто защото имаше прекалено много кожа на клавата си. И понеже кожата не знаеше къде да се дене, се диплеше на вълни по челото му.
Точица обиколи бавно масата, сетне спря пред баща си, погледна го изпитателно и запита сериозно:
— Може ли да видя билетите ви?
— Не! — отвърна баща й. — Нима не ме познавате? Та аз съм министър на железниците.