Той пое дълбоко дъх и се изправи:
- Изминах дълъг път за тази среща. Твърде далеч, за да бъда сплашен като ти дам, каквото знам от истината. Аз съм брат ти. Аз съм Бек. Гриана…
- Не ми говори така! – изкрещя тя. Сивата й роба се завъртя бясно около тялото и тя мяташе бясно ръце, почти да задуши думите му, да ги погребе заедно с миналото си. Усещаше как нейния нрав се изплъзва, хватката й върху него и се изплъзва като метал върху смазан метал, а суровостта на силата на гласа й, придобиваше ръб, който лесно можеше да реже на панделки всичко или каквото и да е било, срещу каквото е насочен.
- Не казвай отново името ми!
Той стоеше.
- Какво име да кажа? Вещицата Илзе? Така ли трябва да те наричам, така те наричат враговете ти? Трябва ли да се отнасям към теб, както тях, като че ли си създание на тъмната магия със зли намерения, като някой, към когото никога да не съм близък или ме е грижа или да искам да ми бъде сестра отново?
Той сякаш набираше сила с всяка нова дума и изведнъж тя го видя колко по-опасен е, отколкото бе вярвала.
- Внимавай, момче.
- Ти си тази, която трябва да внимава! – отсече той. –На кого и в какво вярваш! На всичко от момента, от който те взеха от дома ни. На лъжите, с които се е покварил!
Той я посочи внезапно:
- Ние си приличаме по повече начини, отколкото си мислиш. Не всичко, което ни свързва е видимо за окото, Гриана Омсфорд и това е нашата магия, нейното наследство, сега е инструментът на вещицата Илзе. Но и аз имам тази магия! Не я ли чуваш в гласа ми? Правиш го, нали? Не съм го практикувал като теб и току-що я открих, че е там, но това е друга връзка в нашия живот, Гриана друга част от наследството, което споделяме...
Тя почувства как гласът му поема по ръба, подобно на нейния собствен, хапещо докосване, което я накара да тръпне въпреки себе си и да вдигне защитните си сили веднага.
- Точно ние споделяме едни и същи родители, същата съдба, същото пътуване на търсене, породено от търсенето на съкровището, скрито в руините, които се намират надолу..
Тя вдигна глас в тиха вибрация, съчетан с меки нощни звуци, слаби и съскащи, листата шумолят на вятъра, насекомите, щъкащи бръмбари, птици, крилати бързи сенки, дъх на живи същества. Решението й беше взето за миг, бързо и твърдо, той беше твърде опасен за нея, за да го остави да живее, който и да е.
Твърде опасно за нея, да го игнорира, както си беше мислила. В крайна сметка той имаше някаква магия в себе си, магия не по различна от собствената й. Това беше, което беше усетила по-рано и не беше в състояние да определи, скрита преди, но сега присъстваше в звука на гласа му, шепот на възможности.
- Сложи му край, - предупреди се тя. - Сложи край сега.
Тогава нещо проблясва от една и страна, привлече вниманието й от момчето. То се удари в нея без да се замисли, магията избяга от нея като от удар в железни парчета във въздуха бръснарски остриета разрязаха въздуха и я нападнаха като цел без да спре и без усилия. Но трептенето се премести по друг начин. Отново, във вещицата Илзе се удари, нейния глас беше същото оръжие, което разруши тишината, разхвърли листата на околните дървета, сякаш бяха хванати от силен вятър и остави без глас и с широко отворени очи на момчето в шок, което говореше.
След миг той изчезна. Това се случи толкова бързо и неочаквано, че беше направено преди вещицата Илзе да може да действа и да го спре. Тя премигна към празното пространство, в което той беше застанал, като видя как яркостта придобива форма и се оформя отново, превърнат в поредица от едва разпознаваеми движения, които пресичаха нощта като смъртни мъгляви форми, преследващи се една друга. Тя се изненадата, но беше твърде бавна атаката й и беше неправилна, за да хване повече от празен въздух.
Тя се завъртя, търсеше това, което я бе заблудило напълно. Каквото и да беше, го нямаше и беше взело момчето със себе си. Първия импулс беше да го преследва. Но първите импулси рядко бяха мъдри и тя не му се подаде. Огледа празната полянка, а след това заобикалящата я гора, търсеше със сетивата си следи от спасителя на момчето. Отне й само момент, за да открие неговата идентичност. Променливия. Беше усетила присъствието му и преди, тя осъзна сега върху Черния Моклипс, след нощния сблъсък с Джеръл Шанара. Беше същото същество и няма грешка. Сигурно е дошъл на борда по време на объркването, за да я шпионира, след което остана скрит до края на пътешествието. Това не беше лесно, като се има предвид интензивността на нейния контрол над корабните помещения и екипажа. Променливия беше умел и опитен, ветеран с подобни усилия, и не по-малко благоговеен от нея.