Не, той не би го одобрил и в този случай би сгрешила, ако не преразгледа това. Търсенето на момчето, за да разреши мистерията и да задоволи любопитството и беше просто самонадеяност. Тя се поколеба за миг, после отмести колебанието встрани. Това беше нейно решение да направи, изборът й, да губи време, което във всеки случай принадлежи на нея. Момчето имаше нещо, от което се нуждае, независимо дали Моргаур ще се съгласи с нея или не. Във всеки случай той не беше тук, за да я посъветва. Крий Бега би предположила тя, ще говори с него, но мнението на муелрета не означаваше нищо за нея.
Тя обаче ще трябва да действа бързо. Ретът не беше твърде далеч зад нея и ще дойде с още две дузини.
Походът му се позабави само защото, искаше да върви сама, за да погледне първа какво я чака, тя му нареди да изчака. Може би, добави тя, за да се увери че няма да се намеси в нещо, за което тя да реши, че не иска да се намеси в нещо, което тя намери. Може би само да поддържа в линия, където му е мястото.
Тя пристъпи към Райър Орд Стар и се наведе, опита се да определи дали гледачката излиза от транс. Но момичето не помръдна, седеше мълчаливо, неподвижно като нощта, спусната глава в сянката със затворени очи. Дишаше стабилно, спокойно, така че беше ясно, че здравето й не е о опасност. Какво правеше обаче тя? Къде беше отишла вътре в себе си?
Вещицата Илзе коленичи пред момичето. Тя нямаше време да чака гледачката да приключи с медитацията си. Имаше нужда от нейните отговори. Тя постави пръсти върху слепоочията на другата, точно както беше направила с корабокрушенеца, чийто разкрития започнаха цялата тази мистерия, и тя започна да проучва. Необходимите усилия бяха малки. Умът на Райър Орд Стар се отвори към нея като цвете преди изгряващото слънце, спомените й се развихриха като падащи венчелистчета. Без да хвърли поглед към повечето от тях, вещицата Илзе отиде директно към най-скорошните, онези които биха разкрили съдбата на друида.
Откровенията изплуваха като мъртви в океана, ярки и голи. Тя видя битката в руините на Стария свят, битка, в която друидът и неговата компания бяха нападнати от всички страни с нишки от червен огън, които изгаряха и разполовяваха. Местещи се стени, издигаха се и се спускаха в гладки метални подове. От нищо се появяваха пълзящи, метални чудовища втурваха се с нокти, които пробиваха и късаха. Мъжете се биеха и загинаха във вихър от гъст дим и изблици от огън. Погледнато през погледа на Райър Орд Стар, филтрирано през нейните емоции, всичко беше хаотично и обвито в страх и отчаяние.
На фона на лудостта, друидът напредна и мина през атакуващите линии, стабилния му напредък, подпомогнат от магията му и подкрепен от смелостта и решителността му. Можеше да кажеш, каквото искаш, но друидът никога не е бил страхливец. Той си проби път в сърцето на руините, напразно викаше към останалите да се връщат, те бягаха, опитваха се да оцелеят. Най-сетне той отвори вратата към черната кула, нахлу и изчезна вътре.
Райър Орд Стар изкрещя и тръгна след него, след което беше ударена от огъня и изпарена вътре в стената. Мислите й за друида избледняха, после почерняха.
Вещицата Илзе сне пръстите си от слепоочията на гледачката и седна отново, объркана. Интересно.
Комуникация без никакви думи и без съпротива. Това е естеството на съпричастните, че те не могат нито да разглобят, нито да прикрият? Тя се зачуди на следването на момичето след друида, подбудена от изчезването му в кулата. Защо би рискувала себе си там? Момичето беше инструктирано да стои близо до друида през цялото време, да стане незаменима за него, да спечели увереността му и ушите му. Ясно беше, че го беше направила. Но имаше нещо повече между тях, нещо, което нахвърляше задълженията й, които и беше възложила като шпионин?
Нямаше как да разбере. Не без да нарани момичето, а тя още не беше подготвена да стигна до там. Тя имаше това, което искаше засега - ясна картина за това, което се беше случило с хората на Джеръл Шанара, и кой беше отишъл на острова с друида. Не можеше да бъде сигурна за съдбата на друида. Може би беше мъртъв. Може би той беше хванат в капана под руините. Какъвто и да е случая, той не представляваше никаква опасност за нея. Без кораб, който да ги отведе и по-голяма част от екипажа му беше мъртъв или хвърлен в затвора, той не ми могъл да и навреди.
Тогава тя имаше време за момчето. Достатъчно, че да няма нужда да обмисля по-нататък въпроса.