— Да — искрено отговори той.
— Видя ли? Ето защо няма значение дали се дължи на божествено вдъхновение, или на временен недостиг на кислород. Важното е, че по-късно, когато на организма ти не е липсвал кислород, ти си решил да се отдадеш на църквата. Затова нека и двамата се възползваме от това колкото може по-добре, съгласен ли си?
Ленсън реши да се възползва колкото може по-добре и се зае усърдно с ученето в семинарията. Отначало избираше и незадължителни курсове за мистицизма в Църквата на Взаимозависимостта, в които ироничното беше, че разглеждаха темата сухо и непривлекателно. От писанията, които църквата иначе би трябвало да забрани или да обяви за богохулство, просто изстискваха всякаква романтика чрез затрупването им с томове коментари, очевидно предназначени да приспят читателя. Ленсън прочете толкова от тях, колкото можа да понесе, и накрая откри, че интересът му избледнява полека, а с времето — все по-бързо.
Промяната у него имаше две страни. Първо, надделяваха всекидневните изисквания на богословското и свещеническото обучение. Времето и влечението, които можеше да отдели за по-езотеричните особености на църквата — а в края на краищата те се оказаха съвсем незначителни, — намаляваха, докато се занимаваше с по-обикновените подробности на служението и помощта за хората, стажуваше в Средоточие и Си'ан, наблюдаваше и помагаше на свещениците и работещите за църквата миряни да си изпълняват задълженията, каквито щяха да бъдат възложени и на него някой ден. По-трудно му беше да се увлича по езотериката, докато помагаше да се поддържат запасите от свещи за литургиите.
Освен това практичната нагласа в характера му, наследена и възпитана у него от родителите, която не бе изчезнала напълно дори в разгара на увлечението му по религията, си върна господството бавно и неумолимо, а църковното всекидневие по-скоро я подпомагаше, а не я възпираше. Ленсън проумя, че наложените в църквата ненатрапчиви системи за контрол му харесват, приспособяваше се добре към тях. През годините на обучението си той се преобрази в очите на преподавателите и съучениците си от чудак в образцов семинарист, чиито заложби предвещаваха издигане в църковната йерархия.
Ленсън се остави да бъде понесен от тази вълна на одобрение и симпатия към първото назначение след ръкополагането му в системата Бремен (където неговите родители се радваха на заслужен отдих, след като изчакаха благоразумно да изтече давността за някои техни деяния), после обратно в Средоточие и накрая в самия Си'ан, където в подходящ момент се издигна до епископски сан и му възложиха да се заеме с църковните благодеяния за най-бедните граждани на Взаимозависимостта — работа, в която надделяваше практичното, а не чисто духовното.
С издигането и навлизането си в недрата на Църквата на Взаимозависимостта Ленсън, вече епископ Орнил, придаваше все по-малка тежест в паметта си на видението за Пророчица Рашела, което го подтикна да се посвети на религията. От разтърсваща случка, тласнала го към църквата, то се превърна постепенно в здрава опора на вярата му, после в странно събитие, помогнало му да избере житейския си път, след това в история, която да споделя с най-близките си приятели сред църковните съратници, по-нататък в интересен анекдот, разказван на паството, и накрая в шега, подобаваща за коктейли, която подхвърляше на нови познати по молба на друг епископ.
— Това трябва да е било прекрасен момент за вас — каза му една млада жена на такъв прием.
— Вероятно се дължеше на хипоксия — отрече той с обаятелна скромност.
В някакво закътано ъгълче на ума си Ленсън съзнаваше колко е жалко, че единствените мигове на религиозен екстаз в живота му постепенно са били омаловажени и обяснени с нарушен процес в обмяната на веществата, и то не само от околните, а и от самия него. Но смяташе, че има добър отговор за това закътано ъгълче: вместо един криво разбран мистичен момент получи цял живот дейна служба в църквата, която беше един от крайъгълните камъни в най-успешната и до голяма степен най-трайната от всички човешки цивилизации. Циниците биха казали, че църквата, вписана толкова добре в системата на империята, е просто поредното средство за контрол. Ленсън обаче беше наясно, че циниците можеха да си позволят подобен лукс именно заради устойчивостта на системата, на която се присмиваха.
Накратко казано, нямаше почти нищо мистично в отношението на Ленсън към религията, а напоследък и във вярата му. Но това не означаваше, че вярата му отслабна. Всъщност тя дори укрепна. Не беше обаче вяра в Пророчица Рашела. А вяра в църквата, основана от нея — практична църква, създадена да издържи векове наред и да помогне на империята, израснала редом с нея, също да се съхрани. Той вярваше в Църквата на Взаимозависимостта и нейната мисия, която беше и негова мисия в сгряващите, устойчиви и толкова обикновени граници на нейното господство. Живееше в мир със своята практична вяра.